13/01/2026
В проекта за промени в Изборния кодекс се появяват „предложения на работната група“, които не са просто редакции, а въвеждат нов модел, който не се чете като смисъл в първоначалните законопроекти.
Най-яркият пример е чл. 213а: вместо ясно разписана публична отговорност, се предлага критичен пакет дейности да се концентрира в „Информационно обслужване“ АД – придобиване/управление на устройствата (скенери), системен софтуер, съхранение, поддръжка и транспорт. В същото време „Информационно обслужване“ традиционно извършва и компютърната обработка на резултатите. Това е учебникарски риск от „затваряне на цикъла“ в малко на брой точки и създаване на единична критична зависимост.
Паралелно се предлага преместване на удостоверяването от Министерство на електронното управление към ЦИК. Така органът, който организира изборите, става и водещ по сертификацията на технологията – без допълнителни, изрично описани гаранции за независимост и проверимост. Това не само увеличава риска от грешки, но и гарантира спорове и недоверие – дори при добра воля.
Има и чисто практичен проблем: липсва проста и недвусмислена йерархия „кое е водещо“ при разминаване (хартиена бюлетина, протокол, дневници/носители, разписки). Това е рецепта за хаос в изборната нощ и за лавина от оспорвания.
Накрая – сроковете. Ако такъв модел се приеме късно, остават седмици (не месеци) за нови устройства, сертификация, удостоверяване, обучения и логистика. Поуките от минали избори са ясни: понякога времето не стига дори когато се ползват вече налични машини от предходни избори.
Предложението обединява най-лошото от хартиеното гласуване и го умножава с цялото обществено недоверие към изборните технологии. Хартията щяла да се сканира с оптични скенери. Без реални тестове. Без пилотни проекти. Без независим одит. Ударно и силово, както се прави, когато целта не е честен процес, а контрол. Поведение, което повече прилича на мутренски подход, отколкото на законодателна политика.
