11/13/2017
По случай Международния ден на добротата публикуваме есето на Станислава Стефанова от гр. Петрич, отличено с първа награда в конкурса на “Митра” “Доброто”.
Надежда за доброто
Светът е стар. И уморен. Не може повече да носи на плещите си войни за надмощие, битки за територии, унищожения, заради религията, алчност за власт и пари, гняв и омраза между човеците. Изплакаха се очите му за върволиците бедни, боси и голи, напускащи домовете си. Буца е заседнала в гърлото му и не може да преглътне дори глада на децата... Не иска повече да гледа как Доброто и Злото ден след ден мерят сили и се борят за всяка една дума, за всяка постъпка, за всяка една човешка душа. Иска вече да живее спокойно, в мир, разбирателство и обич. Но може ли светлината да настъпи, ако преди нея тъмна нощ не покрива света? Може ли да стигнеш до прошката, ако някъде по пътя си и ти не сгрешиш? Сложни въпроси... Вечни...
И какво да направи Светът...
Мъдър е, а човеците не са помъдрели...
Една въздишка... и Доброто изскача от сърцето му. Събира отново сили и тръгва... Но по кой път да се търкулне, като питката пред прохождащо дете, за да начертае добра съдба... Или да иде чак през девет земи в десета, като в приказките, където доброто винаги побеждава. Но решава да остане, макар подминавано, незабелязвано, дори прогонвано... И да воюва – за реален свят, в който да побеждава...
Откакто свят светува навсякъде го чакат, навсякъде го търсят, навсякъде го искат... И сега, хиляди години по-късно Доброто спира уморено да си почине. Оглежда света. Вижда наранени чувства, разочарование, бедност. Тук някой изрича обида, там друг предава приятел. Късат земята на парчета, търсят изгода, таят гняв, лутат се изгубени, вместо да мечтаят. Не помнят кое е важно и трябва да се пази... Това ли заслужава земята? Наистина ли Раят е безвъзвратно изгубен? А Доброто вика в сърцата на хората, но те го затварят надълбоко, заключват го, забравят го... То крещи да излезе, напира, тропа, бори се... Да спаси още един човешки живот, да просветли още една заблудена душа, да промени още един път...
Има надежда за света...
И започва... Първия ден твори любов. Втория – радост. Третия – щедрост. Четвъртия – уважение. Петия – истина. Шестия – прошка.
Минава утрото... Минава вечерта...
На Седмия ден сяда на върха на най-високата планина и поглежда наоколо, замисля се, вълнува се...
Все още има надежда за света!
Не може да допусне човечността да изчезне. Трябва сърцата да се стоплят, да споделят вълненията си, да си вярват, да си помагат, да залепват счупените парченца на излъганото доверие. Ще започне светът да се променя, когато няма да търси със свещ човеци сред хората, а те ще осъзнаят колко са важни един за друг. И тогава ще гледат с други очи. Ще могат да видят всички прекрасни неща, които Доброто твори. Ще могат да им се радват и тогава щастието лесно ще ги намери... Пътищата ще се събират, за да продължават живота си заедно. Ще запълват празните ъгли на душата с това, което липсва, не достига, което е забравено или прокудено. И тогава няма да подминават с безразличие по улиците разбити души, изоставени сърца, бедни животи, тъжни усмивки, бездомни съдби... И още, и още... Ще се научат да приемат другия като дете на Бог, независимо как изглежда, откъде идва, какво има... Бог е направил света и хубав, и добър. И го е подарил на човека. Вдъхнал му е от своята сила, за да може и той да твори свят на любов. А сърцето, познало любовта, лесно ще проправя и пътищата на доброто. Светът е достатъчно голям за всички и всеки може да избере своя добър път. Може да се замисли за чувствата на нечие друго сърце, да намери истината и да я пусне на свобода. Тогава ще дойде и прошката. ..Минават много утрини... Минават и много вечери...
Доброто продължава да поучава, да пълни душите с милосърдие, разбиране, приятелство, да показва, че няма по-голямо щастие от това, да правиш нещо хубаво за другите. Продължава да посява в душата обич към ближния, вяра колкото зрънце, че Раят не е безвъзвратно изгубен.
Ден след ден...
Нощ след нощ...
Доброто продължава да вика в сърцето на човека. Но вече няма нужда да крещи. Сърцето само отваря своята вратичка, защото е познало доброто. И с радост го пуска навън...
Има надежда за света...
Има надежда за доброто...
Но първо...да дадем надежда на любовта.
