01/03/2026
Вчера беше Тодоровден, а душа не ми даваше и сили нямах да кажа дори едно "Честит празник". Празникът на конете, на силата, на пролетта, която се събужда. Празник, който се отбелязва в първата събота от Великия пост. Ден, в който според народното поверие свети Тодор яхва своя бял кон, отива при Господ и го моли да изпрати пролетта. Когато се връща, забива копието си в земята и тя се събужда - снегът се топи, животът тръгва отново. Затова народът нарича този ден и Конски Великден.
Поглеждам снимката от 2021 година и усещам как всичко това беше истинско. Имаше хора, имаше деца, имаше радост и почит. Конете стояха спокойни и горди, а празникът имаше сърце. Имаше смях. Имаше тропот на копита. Имаше живот.
Тодоровден е тук, а тях ги няма...
Няма гриви, които да сплетем с панделки и цветя. Няма копита, които тържествено да изведем и да почетем, както повелява традицията. Няма го тихото пръхтене в утринния въздух, няма ги топлите муцуни, които нежно се допират до детските длани. Няма ги големите, добри очи, които гледат човека с доверие. Няма го звънът на подковите, който носеше живот и радост в този ден. Няма ръце, които да галят челото им, няма малки детски гласове, които да ги викат по име. Няма го онова особено усещане за празник...
Болката днес е толкова голяма! Днес почитаме паметта им. И се молим някъде в небесата те да тичат свободно - така, както повелява празникът. Ако свети Тодор моли Господ за пролет и ново начало, то ние трябва да молим за мъдрост - да пазим онова, което ни е поверено.
Честит Тодоровден. Нека пролетта дойде и в сърцата ни, макар и със сълзи. 🐎🤍
