14/10/2026
Хей, МОН, вие започвате ли работа в 7:30?
Кажете, започвате ли?
Защото деца в трети клас, на 8 и 9 години, стават в 6:00, пътуват и в 7:30 вече са изпънати на чиновете. Готови да решават задачи, да слушат активно и да трупат знания.
Ама качествено. С концентрация. С желание.
В 7:30 сутринта.
Нищо, че едва са отворили очи. Нищо, че някои още не могат да преглътнат закуската си. Програмата трябва да върви. Материалът трябва да се вземе.
А детето? То трябва да смогне.
После идват допълнителните помагала, които всяка година „доброволно“ купуваме. Защото учебникът явно не стига. Трябва още една тетрадка, още един сборник, още упражнения.
И след тях — тонове домашни.
След часове на чина детето се прибира, за да седне отново. Да дописва. Да дорешава. Да довършва. А ние стоим до него и се опитваме да обясним онова, което не е успяло да разбере между бързането, умората и следващия урок.
Ако пак не се получи — плащаме уроци.
Плащаме, за да бъде обяснено спокойно.
Плащаме за време, за внимание, за упражнение.
После слушаме колко е важно децата да бъдат самостоятелни.
Кога ги учим на тази самостоятелност, ако непрекъснато ги притискаме да наваксват?
И разбира се, трябва да спортуват. Да се движат. Да развиват талантите си. Да рисуват, да свирят, да учат езици.
Чудесно. И аз го искам.
Само че някой трябва да ги вземе, да ги закара, да ги изчака и да ги върне. В часовете, в които същият този родител трябва да е на работа.
И отново да плати.
С какво време, МОН?
С какви сили?
С колко заплати?
После вечерта гледаме едно изтощено дете над недовършената тетрадка и се чудим дали да настояваме за още една задача, или най-после да го оставим да си легне. Защото утре алармата пак ще звънне в шест.
И някъде в този график трябва да има детство.
Време за игра. За приятели. За разходка. За скучаене дори. За вечеря със семейството, която не приключва с „Хайде сега да видим какво още имаш за домашно“.
Пиша това като ядосана майка. Защото ми е болно да гледам как ученето се превръща в изтощение още в началните класове.
И не, не обвинявам учителите. Виждам как и те се опитват да поберат всичко в часовете и изискванията, които са им поставени.
Питам хората, които определят тези изисквания: кога за последно проследихте целия ден на едно дете? От алармата в шест до последната написана дума вечерта?
Искам детето ми да учи, да полага усилия и да носи отговорност. Но искам да има време да разбере наученото, сили да се зарадва на успеха си и желание утре да отвори учебника отново.
Колко още трябва да натъпчем в деня на едно деветгодишно дете, преди да признаем, че сме прекалили?
