31/05/2026
В различни градове на България са минали манифестации в подкрепа на зоозащита и бездомни животни.
Нека да поговорим какво всъщност означава зоозащита в България — отвътре.
Зоозащитата в България не е организирана система. Тя е мрежа от хора — предимно жени, предимно без финансиране, предимно с обикновена работа и обикновен живот — които са решили, че не могат да подминават.
Не минават покрай пребита котка. Не минават покрай кученцето в кашона. Не минават покрай публикацията с животно в нужда. И така — един случай, после друг, после трети — стават „зоозащитници". Без да са го планирали.
Това е похвално. И е изтощително.
Зад всяка публикация за спасено животно има история, която не се публикува.
Нощта, в която някой е търсил поне един единствен лекар, който е готов да приеме по спешност, защото животното не може да чака до сутринта. Парите, взети от собствения джоб — за десети път този месец. Разговорът с близките: „Пак ли?" Умората, която не изчезва. Съмнението: „Защо точно аз? Защо системата не го прави?"
Бърнаут сред зоозащитниците не се възприема като изключение. Страшно звучи, но е норма. Проучвания показват, че хората, работещи с животни в нужда, са сред най-рисковите групи за т.нар. compassion fatigue — изтощение от съпричастност. Защото в средата, която не се грижи достатъчно, се оказват най-загрижените.
В развитите страни зоозащитата е система: финансирана от държавата, подкрепена от общините, интегрирана в социалната политика. Кастрацията е безплатна и достъпна. Приютите са финансирани. Организациите получават грантове. Доброволците имат подкрепа.
В България системата е доброволците.
Общините са задължени по закон да осигурят приюти и кастрационни програми. Не всички го правят. Законът за защита на животните съществува от 2008 г. Прилагането му е символично. Финансирането на НПО сектора в областта на животните — почти несъществуващо.
Разликата между България и страните без бездомни животни — не е в това, че чужденците обичат животните повече. Разликата е в политическата воля да се изгради система. И в обществения натиск, наложил тази воля.
Но има и напредък.
Разговорът за уличните животни в България вече е в медиите, в социалните мрежи, в общинските съвети. Все повече хора се замислят. Във Варна за първи път имаше общинска програма за кастрацията на бездомните котки. Повече осиновявания - не е маргинално да имаш безпородно куче и все повече коментари “вземете от приют” се срещат.
Но темпото е бавно. Докато обществото се променя с десетилетия — животните страдат сега. Тази седмица. Днес.
Доброволците запълват пропастта между „сега" и „след десет години". С лични средства. С лично здраве. С личен живот.
И все още го правят без подкрепа. И единственната им алтернатива е да поминават. И след като веднъж не си подминал — вече не си го представяш.
Всяко излекувано, осиновено и спасено животно временно предава смисъл на тази дейност.
И обществото се мери по това как се отнася към най-уязвимите — и животните са сред тях.
И децата, гледащи как се отнасяме към животните, научават нещо за това какви хора сме.
Какво можете да направите вие?
Не само да дарите. Даренията помагат. Те са необходими. Но искаме нещо повече.
Искаме този разговор да се чува. Когато общината обяви нов проект за „решаване на проблема с бездомните животни" — питайте какъв точно е планът. Дали включва кастрации. Дали включва партньорство с организации, които реално работят на терен. Дали го включва не само на хартия.
Искаме общините да бъдат питани защо нямат кастрационни програми. Не веднъж. Всеки път, когато се сменя кмет, всеки път когато избирате общински съветници, всеки път когато се гласува бюджет, всеки път когато някой политик говори за „чист и красив град."
Искаме родителите да говорят с децата си. Не само „не дразни животните." А „животното има нужди. Животното чувства. Животното заслужава уважение." Тези разговори формират хора — не само отношение към котките.
Искаме медиите да спрат да третират зоозащитата като сладък материал за кученца и котенца от приютите. Изоставянето, жестокостта, системният провал на общините — това не е сладък материал. Това е обществен проблем.
Искаме хората, срещащи жестокост към животни, да сигнализират. Не да снимат за социалните мрежи. Да сигнализират — в БАБХ, в полицията, в общините.
Искаме законодателите да чуят, че избирателите им следят дали законите за животните се прилагат. Защото в момента — не се прилагат. И никой не носи политическа цена за това.
Искаме да не сме сами в тази работа.
Зоозащитата не е хоби. Не е за снимки. Не е за политически пиар. Това е въпрос: какво общество искаме да бъдем?
Споделете — това е важно.
