18/01/2026
148 години от освобождението на Устово и Средните Родопи
През януари 1878 г., когато руските войски освобождават Среднородопието, се установява Временно българско управление с център Устово. Преди това Устово е било почти разграбено и опустошено от отстъпващите и озлобени турски войскови части. Църквата „Св. Богородица“ е осквернена. На 17 януари 1878 г. в притихналото Устово се чуват отчетливо пушечни изстрели. Между Бостина и Устово казаците настигат ариергарда на бягащите турци и безпощадно избиват 11 офицери и войници от аскера (редовна турска армия). В Устово с джигитовка (виртуозна бойна конна езда) и „барабанна“ стрелба влиза сотнята на есаул (казашки капитан) Пархоменко, като авангард на Владикавказката казашка бригада, командвана от генерал-майор Пьотр Черевин. Това е 2-ра бригада от 9-та кавалерийска дивизия, командвана от генерал-майор Чернобузов, а казаците от сотнята на есаул Пархоменко са от състава на Кубанския конен казашки полк.
Генерал-майор Пьотр Александрович Черевин е роден в родовото имение Нероново, Костромска област през 1837 г. Завършил е Николаевското училище за гвардейски юнкери. Още на 18 години вече служи като строеви офицер. Бил е в свитата на император Александър II. В хода на Освободителната война Черевин е воювал съвместно с младия офицер от Руската императорска кавалерия и немски принц Александър фон Батенберг, който е племенник на руския император Александър II и е участвал в сраженията срещу турците при Търново, Плевен, Казанлък, Шипка, Нова и Стара Загора. Впоследствие застава начело на новосформираното автономно Княжество България под името княз Александър I Български. След войната Черевин заема различни висши ръководни длъжности в императорска Русия. Кавалер е на 12 руски и на 26 чуждестранни ордени, отличия и награди, включително и български. Умира през 1896 г.
Генерал Черевин със щаба си отсяда в къщата на х. Иван Бечев, а казаците на есаул Пархоменко са настанени в къщата на Келевски и в училището. Офицерите се настаняват в по-големите къщи на заможните устовски родове – Киряковските, Забилските, Сулинаджийските, Перперийци, Хаджихристеви, Хаджичоневи, Стояновски, Ружински, Маргаритовци, Кокудеви, Хаджипеткови, Гиневски… Временното установяване на малка руска военна част (3 офицери и 30 солдати) оказва огромно психологическо въздействие върху местното население и успокоява устовци.
Но… едва няколко кратки месеца след Свободата, на 1 юли 1878 г., идват и решенията на антибългарският Берлински конгрес. Английският офицер на турска служба миралай (полковник) Сенклер бей, подвизаващ се под името Хидает паша, започва да подстрекава местните българи мохамедани към бунтове и установяване на „Помашка република“ в Родопите, която оформя т. нар. „Тъмрашки клин“. Територия и население, които отказват да се присъединят към автономната област Източна Румелия и остават в пределите на Османската империя. В защита на устовци и останалите християнски родопски села се явява с четата си легендарният капитан Петко войвода, поканен с писмо от Устово. В селото е създадена и чета за самозащита от разбунтувалите се мохамедани. Мнозина устовци се включват и в четата на Петко войвода. В битката при с. Брезе е убит устовецът Тодор Чакъров Сулинаджиев. Сред най-близките съратници на легендарния войвода са устовците Атанас Келпетков, който е и секретар на Щаба на капитан Петко войвода, и х. Кольо Забилев. В Устово бакърджиите правят огромни казани за приготвяне на храна за разрастналата се от новопостъпили четници доброволци (в това число и много устовци) чета на капитан Петко войвода.
Устово безвъзмездно, активно и всячески подпомага дружината на легендарния родопски и беломорски закрилник, който е принуден да се изтегли към границата на Рожен през Соколовци. Въпреки канските усилия на устовци да попаднат в територията на автономната област Източна Румелия, надеждите им са попарени, а съдбата им е злощастна и нерадостна – остават в пределите на Османската империя. Покрусата на българите от Централните Родопи най-ярко е изразена в Обръщението на жителите на Ахъчелебийско (Смолянско) до руския дипломат граф Игнатиев от 25 март 1878 година: “Нашите сърца са потресени, затрепериха от ужас жените и децата ни, когато се разнесе вестта, че чертата, определяща границите на свободна България, ни разделя нас, нещастните, от братята ни и… ни отритна заедно с потомците ни под властта на предишните кървави зверства… Остава една и последна надежда да се отървем от застрашаващата ни гибел, ако само Ваше Сиятелство пожелае да прояви към нас своето милосърдие, и тогава ние ще се освободим, нашите градове и села ще се присъединят към съживена България.”. Започва периодът на революционното национално-освободително движение и борбата за присъединяване на Централните и Южните Родопи към Майка България.
