22/04/2026
От страницата на Александър Кьосев, лично мнение
Моят приятел, депутатът Manol Peykov, е публикувал на своята стена споделеното от мен по-долу. Не съм съгласен с Манол, когото мисля за свой политически представител. Аз напуснах негласно Да, България преди повече от две години и оттогава, от елементарен морал и граждански интерес, не съм си позволявал да критикувам открито коалицията ПП-ДБ, макар че досега винаги съм гласувал за нея. Мисля обаче, че време дойде да си говорим истини, а не да ги замазваме. Затова ще възразя открито на Манол. Ще говоря, разбира се, от собствена перспектива.
Това, че сме увеличили с 60 000 гласа нашата подкрепа е, разбира се, крайно недостатъчно. Не можах със сигурност да установя, колко хиляди от тази подкрепа е отишла при Радев, но очевидно не са малко. При повишаване на общата избирателна активност преливането на електорални единици от една партия в друга, не може да бъде наречено успех. Не може да бъде наречен наш успех и провалът на други партии.
В какво обаче ние не успяхме
• Да бъдем лице на промяната. Да, България, беше създадена само преди 9 години: тогава имахме амбицията да бъдем такова лидерско лице. Постепенно, по-различни причини, позволихме на хората, освен на твърдия ни електорат, да ни видят като част от статуквото и проваления политическия елит, който се бори за депутатски места, а не за представителство на своите избиратели и за водаческо място в българските политически процеси. Това позволи на мнозина да ни наричат „специалисти по оцеляване“, а ние, ако много искаме, може и да се наричаме "балансьори".
• Пропуснахме реалната възможност да оглавим и да поведем разнородните по състав свръх-мащабни протести. Тук трябва много, много да се мисли и анализира – защо? Това е особено валидно за неспособността на ПП-ДБ да спечели повече от т.нар. поколение Z. Просто ги изпуснахме, позволихме им да мислят за нас като за част от статуквото.
• Най-важното: Манол Пейков ни кара да чакаме в България да се създаде средна „солидна средна класа, децентрализация и изравняване на класовите неравенства, плюс фундаментални промени в образованието“. Подобен аргумент мен само ме втрещява и натъжава. Кой ли ще я създаде, Радев ли? И кога ще стане това, след някакви утопични десетилетия? Партиите нямат за непосилна задача да създават и управляват социални процеси, те трябва да водят проактивни и конкретни политики, на национално ниво и по места. Тя би трябвало да включва създаване и поддържане на местни партийни структури, които да бъдат устойчиво активни през годините – вместо това партийното строителство беше почти зарязано, местните активисти – оставени на съдбата си, далеч от софийския „център“, в изключително трудна комуникация с „ръководството“, което все повече придобиваше персонален характер.
• Към това се прибави почти отсъстващата кампания и неспособността за истински пробив във зависимите медии. Не беше създадена и собствена медия, която да представлява ясен публичен глас в наша защита.
• Към това се прибави и неспособността за успешен кризисен мениджмънт след аферата „Петрохан“.
• Към това се прибавиха и безумните дрязги вътре в коалицията и отстраняването от листите на Божанков – видими отвън конфликти по време на предизборна борба! Съперничествата в ръководството на коалицията (както каза един приятел „много вождове, отсъствие на лидер“) са очевидни и за широката публика и не внушават доверие.
• Към това се прибави и отсъствие на истински анализ на огромната грешка, наречена „сглобка“ и неспособността малкото й положителни ефекти (еврозоната и приемането на еврото) да бъдат истински, ефективно комуникирани.
• Само от ирония поставям на последно място почти невидимата програма на коалицията и това, че обществото така и не получи представа за приоритети, различни от думата „анти-„. Не е възможно да се продължава промяната без ясна за всички визия, конкретни цели и приоритети, а не потъване в експертни подробности.
Предстоят президентски избори. Ако искаме да имаме някакъв шанс, трябва да започнем от истината, само върху нея трябва да се надгражда. И ни е необходимо бързо, много бързо печеливша кандидатура.
Тук формулирам нещата така, както ги разбирам аз самият и основното ми послание – послание на обикновена електорална единица, която вие, Маноле, трябва да представлявате - е просто: не представяйте за успех онова, което е дългосрочно поражение. Помнете, че представлявате хора, които смятат, че истината е важна.
Пост на Manol Peykov
Не знам какво точно сте си представяли вие, но аз считам факта, че ППДБ запазва броя мандати от предишния парламент (дори ги увеличава с един), по-скоро за успех – особено след кръговата отбрана, в която се оказахме от декември насам, изобилните ежедневни клевети по наш адрес и скалъпения скандал около трагичния случай в Петрохан.
И не, София и Пловдив не са България. Все о щ е не са. Да не говорим, че ППДБ е е д и н с т в е н а т а партия/коалиция, която не губи мандати – докато ГЕРБ и ДПС–Ново начало спихват наполовина, "Възраждане" – на ⅓, а останалите участници в предишния парламент (БСП, Величие, МЕЧ, ИТН) са изхвърлени през борда.
За да има ППДБ (или която и да е партия/коалиция с нашата ценностна и идеологическа ориентация) водеща роля в управлението на страната, ни е нужна солидна средна класа, децентрализация и изравняване на класовите неравенства, плюс фундаментални промени в образованието – както и значително повишаване на благоденствието на средния българин.
Дотогава ролята ни трябва да бъде на балансьор, просветител и ръчна спирачка на всеки опит за преориентиране на посоката на развитие на страната.
А що се отнася до партията на Радев – новината (шокираща за мнозина, включително и за мен) за спечеленото от нея парламентарно мнозинство има и добра страна: ц я л а т а отговорност за съставяне на работещо правителство, което да се справи с проблемите на България – от корупцията, през социалните неравенства до адаптацията към новата валута и свързаните с това сътресения – сега пада на техните плещи.
Лично аз, макар н и к о г а да не съм давал гласа си за Радев (дори в най-древни времена, когато проруския му уклон беше умело прикрит), винаги съм смятал, че путинофилията му е най-вече фасадна – и че основната й функция е чрез нея да отвори максимално избирателния си чадър (което и успя да направи – справка: т о т а л н и я срив на "Възраждане", които само допреди няколко месеца бяха наперили гребен и се канеха да влизат в управлението на страната).
Дано не греша – но не виждам у Радев онзи хитър, демоничен и последователен путинист, който би заложил на карта европейското бъдеще на България заради собствени интереси и/или зависимости. (Честно казано, не виждам у него и необходимия за това характер.)
Смятам, че че ще поддържа хладна и умерена политика спрямо Европа, като си оставя вратички на изток – но не ги отваря прекалено широко.
Във всеки случай: когато взеха властта в края на 2024 година, Борисов и партньорите му нямаха н и к а к в о намерение да поемат курс към еврозоната; нямаше и да го сторят, ако не беше нарастващото неудобство от ежедневния политически натиск, който упражнявахме върху тях.
В този смисъл, ППДБ имаше абсолютно р е ш а в а щ а роля за влизането на България в еврозоната – което в настоящия политически контекст изглежда още по-важно и по-з н а ч и м о, защото играе ролята на допълнителен предпазен механизъм срещу евентуални щения у новите управляващи за отстъпление в посока Русия.
В заключение – нека все пак ме забравяме, че това са само разсъждения на коляно в малките часове на нощта.
Единственото сигурно нещо е, че ни предстои необичайно драматичен политически сезон.
Мога да ви обещая едно: ще бъдем там – поне онези от нас, които бъдат избрани – за да защитаваме нашите ценности. Всеки ден. Всяка минута.
И да се борим за свободата, европейското бъдеще и благоденствието на България.
