05/12/2025
В памет на българския благодетел дядо Добри (1914-2018), починал на 13 февруари! 🇧🇬
ПРАВЕДНИКЪТ
Докато се вглеждах в овална пластина в подножието на „Св. Александър Невски”, затворените храмовите двери леко се открехнаха. Странен човек, като, че излязъл от ХІХ век или токущо е позирал пред някой от големите родни майстори на четката от близкото минало, смирено излезе от храма. Странният му вид ме привлече и тръгнах към него. Той застана пред дясното крило на масивната врата и видях, че в едната ръка държи малка пластмасова кутия или нещо подобно. Приближих го и се озовах на крачка пред този човек. Бях поразен от неговия благ, молещ и в същото време пронизващ поглед. Погледнах го по-внимателно и прецених, че този старец е над осемдесетте /после се оказа, че наближава сто години/.
Побелялата му коса беше разрошена и разпиляна върху раменете, а отделни кичури се спускаха до веждите. Лицето и брадата отдавна не бяха бръснати, мустаците бяха големи и му придаваха юнашки вид. Само носът му стърчеше някак неестествено и засилваше неговата загадъчност. Беше загърнат небрежно със стар ямурлук, а шаячните му потури бяха обвити до колената с архаични навуща, завършващи с добре направени цървули. Той ме погледна свойски, намести с ръка избелелия стар селски калпак и преди да си тръгна каза бавно и сякаш на себе си :
- Бог да Ви пази и закриля! – друго не излезе от устата му.
Видях, че до мен бяха застанали няколко души и с неприкрито любопитство го наблюдаваха. Този побелял нисичък човек имаше някакво неуловимо излъчване и със своят благ поглед и топлота привличаше всеки посетител в духовния храм. Неговата сила се криеше в духовната му извисеност и християнска вяра. Бръкнах в джобовете си да търся по-дребни монети. Пуснах левчето и погледнах отново смирения му вид, който сякаш „говореше”. Въобще не си представях, че събраните пари после ги дарява на близки до неговото село църкви и манастири. В последствие от публикации в печата разбрах, че този праведен човек е Дядо Добри от с. Байлово-Елин Пелинско. От дълги години е дарявал събраните парични суми на този свещен български храм, но и в родното си село Байлово, Калофер, Поибрене, Горно Камарци и другаде.
Докато слушах занемял неговите едвам изговаряни и повтарящи се думи, усетих докосване по рамото. Обърнах се и видях няколко млади мъже и жени да гледат дядо Добри и да ми дават знак да се дръпна встрани, за да го снимат. От учудените им погледи и неразбираем език, разбрах че са чужденци. Фотоапарати, мобилни телефони и камери заръмжаха, а старецът само се усмихна и им махна с ръка. Благодариха му, кимнаха учтиво с глави и влязоха оглеждайки се в храма. Те, а вероятно и някои българи смятат, че той е един от многото просяци, настанили се на възлови места в София, молещи за милостиня.
По–късно си спомних как някои от преминаващите наблизо хора го гледаха състрадателно, а други – презрително. За съжаление те не проумяваха неговата праведна мисия, която се беше превърнала в смисъл на живота му. Нито аз, нито някой друг ще разбере за неговата греховност и неистово желание да събира стотинка по стотинка и да ги дарява на родните православни храмове, за опрощение и духовно смирение. В този миг си дадох сметка, че бедният дребничък старец, стои духовно извисен и пронизва с поглед всеки преминаващ край него. Той разтърсва българската примиреност и апатия, пробужда грешните ни души, като настойчиво ни зове да станем по-добри, по-състрадателни, по-милостиви и човечни. Приканва бедните, но особено богатите, честно и без отлагане да се покаят и да покажат, че личният успех, стремежът към богатство и власт са важни, но ако не оставят нещо за своя Духовен храм и Отечество, животът им е бил напразен. Свеждох глава и тихо се отдалечих от този праведен властелин, застанал гордо пред православния храм на няколко десетки метри от Народното събрание, Светия синод и Столична община.
Тръпки ме побиват от нарастващото родно безхаберие и от все по засилващата се духовна празнота и нравствена изостаналост. Очаквам с нетърпение да забият камбаните на така жадуваното по-скорошно излизане от обществената летаргия и час по скоро да се насочим към общобългарското духовно пробуждане и просветление. Българите са „жадни” за нов „Златен век”, който заслужават, а България има нужда от своя „Духовен катарзис”.
Из "Български измерения", 2015
Валентин Колев