05/10/2026
Нашата чудесна Дара! 💚🐼
Казвам се Дара, на 26 г. съм и съм еколог.
Любовта ми към природата е нещо, което някак съвсем естествено дойде при мен от дете. Ваканциите с нашите - дали на планина, дали на диви плажове - винаги са били на палатка. Чак когато започнах да ходя на зелено училище, разбрах какво е да спиш на хотел с възглавница, а не в чувалче.
За родителите ми да имаме свободно време и да не ни заведат в природата, е било някакъв грях. Майка ми е ландшафтен архитект и искаше да ни научи да разпознаваме всяко храстче и дръвче, а баща ми е биолог. Той ни водеше на всички възможни теренни командировки – което за нас със сестра ми означаваше да джапаме до него из реките.
В гимназията не мислех толкова с какво да се занимавам, а по-скоро как да пътувам с приятели максимално далеч с минимален бюджет. Но си спомням, че четях книгите на Джой Адамсън за нейния живот в Африка с големи котки, като гепарди и лъвици. Може би тогава за първи път съм се замислила колко страхотно би било да се занимавам с едри бозайници. Записах се да уча екология в Университета в Брайтън, може би донякъде и защото видях как изглеждат работните дни на баща ми.
Завърших екология през 2023 г. и се прибрах в България. Разбрах от познат, че във WWF България/ WWF Bulgaria екипът в програмата за диви животни е малък и изнемогва от работа и директно писах на HR-ите. Започнах с неплатен стаж и на втория месец ми предложиха да стана официално част от екипа.
Иначе съм от хората, които постоянно си намират нови хобита - ски, катерене, гмуркане, сърф - всяко ново нещо ме привлича. Където и да отида пък събирам неща, които ми харесват и ги правя на бижута - дали от шишарчици, дали от охлювчета. Имала съм експерименти и с водорасли. Скачам от едно нещо в друго и може би затова не съм прекалено добра в хобитата, но нали сме тук, за да се забавляваме.
Не мога да си представя свят, в който сме се отказали да пазим биоразнообразието и да търсим начин хората и дивата природа да съжителстват. Разбира се, основна част от това е и хората да бъдат в безопасност. И ми се струва, че все по-ясно осъзнаваме колко спешно трябва намерим начин за това.
Голяма част от конфликтите между хора и мечки започват заради лесния достъп на животните до човешка храна. Затова е много важно да се промени начинът, по който се управляват отпадъците особено в най-посещаваните територии като Витоша. Разбира се, тук основна роля имат институциите, но мисля че трябва по-често да се подчертава и че до голяма стенен безопасността в планината си е наша отговорност. Когато оставяме отпадъци край пътеките или местата за пикник например, ние буквално привличаме дивите животни. Затова е важно винаги да си прибираме боклука и да го сваляме от планината. Там, където се натрупват отпадъци, рискът от срещи с мечки става много по-голям.
Също толкова важно е и хората да спазват и най-основните правила за безопасност - да се движат на групи и да вдигат шум, за да дадат възможност на мечката да ги чуе и да се отдалечи.
Истината е, че мечките са много интересен вид и имат важна роля в екосистемата. Когато се хранят с диви плодове, разнасят семената им и така помагат за разпространението на растенията, включително всички горски плодове на които и ние се радваме. Освен това са много интелигентни животни и всяка мечка си има своя характер и предпочитания.
Например мечетата сирачета, които пуснахме обратно в дивата природа, след като се уверихме, че могат да се грижат сами за себе си, бяха избрали да живеят на много различни места. Наблюдавахме ги със специални нашийници, за да се уверим, че не се доближават до населени места и видяхме, че единият се навърташе основно в няколко високи долини в Рила, другият беше избрал по-ниски местности, а женската беше отишла доста надалеч към Родопите.
Обикновено работим на места, където местните се сблъскват очи в очи с животните. С малките е най-интересно, защото са пълни с въпроси, а често искат и да разкажат своите лични истории - например как мечка си е откраднала нещо от барбекюто на чичо им или как семейните кошери са били разбутани. С възрастните е по-сложно, защото има ситуации, в които мечка е убила техни животни, унищожила е имущество. Това разбира се е нещо, което те приемат емоционално. Не можеш да сложиш на масата само рационални решения. Но истината е, че от време на време се заговаряме с някой овчар, който не се оплаква от вълци или мечки, нападнали стадото му, а казва: „Но няма проблем, нали и те са животинки, и те трябва да ядат.“ Което ти показва, че не всички гледат само в своята паничка. Някои хора имат друго разбиране за света. Усещането е малко като да срещнеш герой на Хайтов - който казва простичките истини за живота.
