Тракийският въпрос е съставна част от българския национален въпрос, но като предмет на международните отношения възниква след Руско-турската война от 1877-1878 г. По силата на Санстефанския мирен договор от 3 март 1878 г. Турция признава създаването на трибутарно българско княжество, чиито граници съвпадат с етническите граници на българската възрожденска нация в Мизия, Тракия и Македония. Санстеф
анският договор отговаря на претенциите на всички балкански народи, но съществуват договорености, съгласно които условията на мира с Турция трябва да се съгласуват с всички заинтересовани държави.
По силата на предварителните договорености Великите сили свикват Берлинския конгрес (1/13 юни – 1/13 юли 1878 г.), който прекроява границите, очертани в Сан Стефано и разпокъсва българската държава на няколко части. Северна България и Софийско са включени в територията на Княжество България, което получава статут на трибутарно княжество под върховната власт на султана. На юг от Стара планина се създава провинция под измисленото име Източна Румелия, която е оставена под пряката политическа и военна власт на султана в условията на административна автономия. Северна Добруджа е предадена на Румъния, а Нишко, Пиротско и Враня – на Сърбия. Македония и Източна Тракия се връщат на Високата порта, която по силата на чл. 23 и 62 се задължава да проведе реформи в тези райони.
Берлинският договор предопределя за дълги години враждебни и конфликтни отношения между балканските държави. Всеки опит за обединение на земите, населени с българско население предизвиква напрежение на Балканите и криза в международните отношения.
Откъсването на български територии и предаването им на съседни страни или връщането им в пределите на Османската империя поражда огромно разочарование сред българското население и задълбочава българският национален въпрос, за решаването на който се водят дипломатически преписки, правят се петиции, избухват няколко въстания. Съединението от 1885г. решава само част от българския национален въпрос чрез обединението на Княжество България и Източна Румелия. Извън българските държавни граници остават Македония, Одринска и Беломорска Тракия, чието население, оставено в границите на Османската империя страда от липсата на законност, от чуждия социален, политически и икономически гнет.
Българската Екзархия е единственият общобългарски институт, чийто център остава в Цариград, поради което съвсем логично се превръща в легален представител на българското население и стожер на българщината в Одринско. Тя не приема революционните методи на борба и съсредоточава усилията си за разширяване на българската просветна мрежа в Одринско, за културното издигане на българския етнически елемент и църковното приобщаване на тракийските българи към Екзархията.
В резултат на енергичните действия на Екзарх Йосиф I, на политическата и материална подкрепа от Българската държава в Одринска Тракия отново отварят врати закритите по време на войната български училища, активизират се църковно-училищните общини. През 1894 г. със султанско ираде Екзархията получава еднакви национални права с тези на Цариградската патриаршия, което й позволява да поеме ръководството на църковно-училищното дело на българското население, останало в границите на Турция.
Като просветен център на българите в Тракия се оформя Одрин, където мъжкото и девическото класни училища прерастват в Одринската мъжка гимназия “Д-р Петър Берон” (1891 г.) и гимназията “Янко Касъров”. Добре подготвените преподаватели като Стоян Салганджиев, Тодор Найденов, Георги Живков и др. допринасят в края на века училището “Д-р Петър Берон” да се наложи като една от най-престижните гимназии, носещи името на своя благодетел. В Одринска Тракия се откриват и неделни мъжки и женски училища, образователни и благотворителни дружества, които стимулират самообразованието и повишават културата на населението.
Целенасочената дейност на Екзархията осигурява напредъка на българското училищно-просветно дело в Европейска Турция и стимулира процеса на национално-духовно оцеляване на българите, но не може да се справи с натиска върху българското единство.
Огромни маси българско население пред чуждия политически и икономически гнет предпочитат съдбата на бежанци и напускат родните си места, търсейки спасение в свободните части на Отечеството. Бежанците от Тракия се заселват главно в Източна България - в районите на Варна и Бургас, където възникват и първите им организации.
Общата съдба на тракийските и македонски българи предопределя тясното сътрудничество между тях и общите форми на борба в първите години след Освобождението на България.
За начало на тракийско национално освободително движение се приема годината 1896 г., когато в Беломорска и Одринска Тракия се създават Българските македоно-одрински революционни комитети (от 1905г. ВМОРО), а на 12 май с. г. във Варна Петко Киряков и братята Петър и Никола Драгулеви полагат основите на дружество „Странджа.”
