01/05/2026
ЖЕЛЯЗКО ГАГОВ- КМЕТ НА ПАНАГЮРИЩЕ!
РЕСПЕКТ КЪМ ЛИЧНОСТТА МУ!
"ПАНАГЮРИЩЕ СЕ ПРЕВЪРНА В СЪЛЗА В ОЧИТЕ НА НАРОДА НИ. ТЕЖКА СЪЛЗА, КОЯТО НЕ ПАДА, А СВЕТИ
"Христос воскресе, братя и сестри!
Стоим днес тук, под българското небе, в дни на памет. Сто и петдесет години от онзи Април, който ни научи как се умира за свободата. От онзи Април, в който Панагюрище се превърна в сълза в очите на народа ни. Тежка сълза, която не пада, а свети и осветява най-страшния, но и най-скъп български спомен.
Въстанието от 1876 година не избра мълчанието. То ни остави език, с който се научихме да пеем и да плачем едновременно. Остави ни достойнството, първо пред себе си, а после пред света.
Народното дело беше организирано от пламенната, от святата младост на народа ни. Бенковски е на 33 години. Каблешков и Бобеков са на 25. А Райна Попгеоргиева Футекова, Райна Княгиня, е на 20.
Тези светли, умни и смели хора се отрекоха от имена, имоти, титли и семейство, защото вярваха, че истинският човек е този, който се грижи по-малко за себе си и повече за народа си. А който няма богатства, ще раздава душата си.
Същите тези хора разбиваха страха с гърмежа на черешовите топове по Маньово бърдо. Тук сърпове и пендари ставаха оръжие. Затваряха се дюкяните, нивите оставаха, а църквите даваха вяра. Защото въстанието беше народно дело. И вяра.
Но имаше и предателство. Да си спомним героите, но да си спомним и онзи Ненко от Балдьово, с черния му доклад пред пловдивския турски управител.
После дойдоха погроми. Черни бесилки. Земя, пропита с викове, сълзи и огън. С миризма на кръв и пепел. Масови гробове без опело. И редицата от храбри младежи, които полагаха главите си на дръвника на Спасовден, гледайки към палачите със свободния вик: „Сечи, ага!“
Така сами сътворяваха мъченическия си венец. И пак сами го слагаха върху отсечените си глави, за да научи светът за непреклонния български дух. За да научат всички, че през април и май на 1876 година тези, които умираха, бяха по-живи от онези, които убиваха.
Историята е разказвана много пъти. Но дали я разбрахме?
Разбрахме ли, че свободата е родена в тази най-дълбока българска рана? Разбрахме ли, че ако забравим болката от тази рана, сме готови за ново робство?
Днес светът отново се опитва да говори с езика на страха. С войни. С безпилотни сенки в небето. С машини без лице, които чертаят нови граници от страх. Налагат ни да избираме страната на победителя или страната на победения. Избор, който не ни носи мир.
А тук, в България, традициите се ронят като изсъхнало дърво. Децата ни си тръгват с куфари, по-тежки от корена. Кой по мечта, кой по принуда. А майките, с притихнали погледи, гледат празните столове около масата и тихо се молят: „Дано и това лято си дойдат.“
Не разбрахме ли, че тук законът стана пожелателен?
Не разбрахме ли, че пътищата, вместо да водят към бъдеще, отнемат животи?
Не разбрахме ли, че засадихме градините със стъкло, вместо да дават хляб на народа ни?
Не разбрахме ли, че превърнахме републиката на Апостола и на въстаниците в нещо грозно и сиво?
Като че ли започнахме да разбираме. И надеждата престана да бъде в сянка."
