13/08/2026
Връзката на EMPROVE с Ирландия ни връща точно 10 години назад, към самото начало на организацията, когато всичко започна с един изследователски проект. А в годината, в която отбелязваме нашия юбилей, тази обща история ще има своето продължение. За него ще разкажем съвсем скоро, но преди това се връщаме към една по-скорошна среща, която по свой начин продължи този разговор.
През март 2026 г. посланичката на Ирландия в България – Катрин Банън – беше сред участниците във Форум „Човешки права“ в София. В речта си тя разкри своя личен процес на осъзнаване като феминистка – постепенен, понякога неудобен и изпълнен с въпроси към собствените ни убеждения.
С много откровеност и чувство за хумор Катрин Банън проследи пътя си от увереността, че равенството вече е постигнато, до разбирането, че стереотипите и дори мизогинията са вплетени в най-обикновени ситуации: в работата, майчинството, здравеопазването, в начина, по който гледаме на жените, възрастта и лидерството.
Споделяме част от речта на Н. Пр. Катрин Банън тук, но ви препоръчваме да прочетете целия текст в блога ни (оставяме линк в коментарите 👇):
"Казвам се Катрин. Аз съм дипломат. Майка съм на три момчета. Почитателка съм на Star Trek. И съм феминистка.
Невинаги съм била феминистка.
Първите тридесет години от живота си смятах, че феминизмът е постигнал много важни неща, но че вече не е необходим. Израснах в семейство от средната класа в Ирландия с трима братя и нито веднъж не почувствах или не ми беше внушено, че имам по-малко възможности от тях, че не мога да направя с живота си всичко, което поискам.
И така станах дипломат – професия, която традиционно е била доминирана от мъже, но вече не е. Благодарение на феминизма, мир на праха му.
Първия път, когато мой началник ме помоли да направя кафето, въпреки че около мен имаше много по-младши служители мъже, не обърнах особено внимание. На седмия или осмия път вече започнах да забелязвам известна закономерност. Когато по-възрастен колега започна да коментира краката ми, аз започнах да нося по-дълги поли. Понякога когато пътувах с влака към работа, някой мъж сядаше толкова близо до мен, че ръцете и краката му се допираха до моите, въпреки че от другата страна имаше достатъчно място. Аз застивах, но въпреки това си мислех: „Може би си въобразявам.“
Когато бях по-младa, често мъже в барове, кафенета или на улицата просто заставаха пред мен и изискваха разговора ми, времето ми, усмивката ми. А когато казвах „не“, ме наричаха кучка. И аз пак си мислех: „Може би наистина съм такава. Може би трябваше да бъда по-любезна.“
Един ден, докато работех в Сингапур, при мен дойде една ирландка. Беше образована, умна жена. Но когато се родили децата ѝ, се отказала от собствената си кариера, за да следва кариерата на съпруга си във финансите.
Когато той започнал да я тормози емоционално и да ѝ изневерява, тя поискала да го напусне и да се върне с децата си в Ирландия. Но той бил взел паспортите им, а тя нямала собствен доход. Дори да можела да се прибере с децата, нямало как да ги издържа. Затова се върнала при него.
През годините виждах как същият този сценарий се повтаря отново и отново под различни форми. И всеки път това ме разстройваше. Но дори тогава не мислех, че феминизмът е отговорът. Просто си обещах, че когато имам деца, няма да се отказвам от кариерата си. Толкова бях наивна.
Не знаех, че за да запазя кариерата си, ще се очаква от мен да работя така, сякаш нямам деца, и да бъда майка така, сякаш не работя.
Когато бях бременна с първия си син, си спомням как стоях, облегната на стената в една разпадаща се ирландска родилна болница, чакайки с часове да ме приеме лекар. И забелязах, че тази болница изобщо не прилича на лъскавата модерна болница, в която ми махнаха апендикса.
Тогава още не знаех, че здравните системи са проектирани за нуждите на мъжете. И че когато даден проблем засяга само жените – като майчинството или гинекологията – той получава по-ограничено финансиране, има по-малко специалисти и времето за чакане е по-дълго.
Тогава не знаех и че едва 1% от средствата за медицински изследвания се инвестират в специфични за жените заболявания, като изключим онкологичните, въпреки че жените съставляват половината от населението на света. Именно бременността и майчинството започнаха истински да ми показват как обществото се отнася към жените.
Когато се роди синът ми, исках да го кърмя, защото всички ми обясняваха, че това е най-естественото и най-доброто за него. Само че пропуснаха да ми кажат, че нямам право да кърмя на публично място, защото това карало хората да се чувстват неудобно. Защото било неприлично и ексхибиционистично. Колко сбъркано е обществото ни, ако част от тялото, създадена единствено, за да храни бебета, се възприема самокато средство за сексуално удоволствие на мъжете? Това много ме обезпокои.
Но още по-обезпокоително беше друго. Преди самата аз да стана кърмеща майка, аз също смятах, че кърменето на публично място е малко странно. Тогава започнах да преразглеждам всички свои представи за жените и за самата себе си и да се питам откъде идват. Защо например смятах, че има значение колко алкохол е изпила една жена, преди да бъде изнасилена? Защо преценявах жените по външния им вид така, както никога не преценявах мъжете? Наистина ли прическата на Ангела Меркел имаше нещо общо със способността ѝ да управлява Германия? Или това беше само в моята глава?
Разбира се, вярвах, че жените трябва да бъдат лидери. Но трябваше и да изглеждат като такива. Да имат хубава коса. Да бъдат елегантни. Но не прекалено елегантни. Не бива жените да бъдат прекалено привлекателни.
И тогава осъзнах, че никога не съм се замисляла за косата на мъжете лидери, или дори дали изобщо имат коса.
Тогава разбрах,че съм мизогинист. Че имам нужда от феминизма, защото съм част от проблема.
За мен феминизмът започна в момента, в който започнах да поставям под въпрос убежденията си и начина, по който са се формирали. Да приемеш остаряването е радикален феминистки акт, защото цял живот сме вярвали, че нашата значимост и стойност са свързани с младостта. Да не оценяваш жените според външния им вид също е радикален феминистки акт. Да очакваш бащите да поемат същата отговорност за грижата за децата и домакинството в семейства, в които и двамата родители работят, също е радикален феминистки акт. А когато започнеш да поставяш под въпрос убежденията си за жените, следващата стъпка е да поставиш под въпрос убежденията си за всички останали хора.
Толкова сме се вкопчили в собствените си заблуди – че ромите са мързеливи и не искат да работят; че ЛГБТ хората нямат същата морална система като нас и същите надежди и мечти да сключат брак и да създадат семейство; че мигрантите са заплаха за обществото ни и ни вземат работните места.
Феминизмът, противно на това, което някои твърдят, не е омраза към мъжете. Той е отхвърляне на една система, която ни кара да вярваме, че някои хора имат по-голяма вътрешна стойност от други. И това не е само женски въпрос. Това е човешки въпрос.
Като феминистка се гордея, че работя за Ирландия."
От момента, в който чухме думите ѝ на живо, мечтаехме да ги споделим до повече хора. Тази реч надхвърля разговора за женските права и напомня, че феминизмът е част от по-голям избор – да поставяме под въпрос системите, които определят едни хора като по-ценни от други. А с повече осъзнатост – и да разпознаваме собствената си роля в тях. Цялата реч ще откриете на блога ни и в YouTube канала на Sofia Human Rights Forum (🔗👇).
Благодарим за възможността на Embassy of Ireland Sofia!
Снимка: Sofia Human Rights Forum
