20/10/2026
Зад следващия текст стои една от първите дами в общността на – Светла Гогова. Благодарни сме ѝ за смелостта да говори открито за травмите от детството си, но още повече – за начина, по който личният ѝ път ни напомня, че преживяното не предопределя живота ни. Че светлината може да е пред нас, стига да успеем да отворим очи за нея и да намерим път натам. 🩷
Светла се обръща към пет наложили се обществени заблуди за децата, преживели насилие, и ги среща със собствения си опит. Без да отрича травмата, написаното напомня, че следите от нея не са присъда за твоето бъдещо "АЗ".
Днес Светла е щастливо омъжена, развива успешна кариера в помощ на другите и е активен доброволец за овластяването на жени и деца.
"С написаното искам да дам сили на всички, които са били в ситуация на насилие в детството или в момента са в такава. Изход има. Преживяното не означава обреченост и всяка една от нас сама кове съдбата си. А от миналото си можем да излезем по-силни и уверени.
Оцелях и се съхраних.
В тази връзка бих искала да представя пет наложили се заблуди в обществото, които пряко или косвено рефлектират върху децата, жертви на насилие.
Казват, че дете преживяло насилие, завинаги носи травмата в съзнанието си и това пречи за социализацията и нормалното му функциониране като възрастен.
Така е – при мен преживяното никога не изчезна и остави следа за цял живот, но се научих да живея с тази травма, приех миналото си като част от мен и извлякох ползите от случилото се.
Всеки от нас има своите “скелети в гардероба”, както обича да се изразява уважаван от мен психиатър, важното е да се научим да живеем с тях, а не да ги игнорираме.
Опитаме ли да ги изтласкаме дълбоко в подсъзнанието си и да ги забравим сме обречени на неуспех, тъй като не знаем в кой момент те ще изплуват и ще ни сварят неподготвени.
Казват, че дете преживяло насилие има нисък праг на болка и се дистанцира от останалите.
Понесох толкова много болка – физическа, психическа, емоционална и пр. – че всичко това ме направи силно устойчива на всякакъв тип нараняване. А относно спазваната дистанция – така е, защото аз се страхувах да не бъда отново и отново наранявана, ако допусна близост. Но днес имам щастлив брак и доверени хора, които са до мен.
Казват, че дете преживяло насилие, като възрастен попада в ситуации на насилие и повтаря модела на жертва.
Твърде често аз отново и отново попадах в аналогични ситуации, с еднакви по поведение хора и не можех да прекъсна #ЦикълаНаНасилие. При мен това се получаваше, защото насилието беше изпълнило живота ми. Аз знаех какво е да те нагрубяват, да те бият, да те насилват. И предпочитах познатото, макар и ужасно, пред непознатото и неясното.
Но прекъснах цикъла на насилие, когато излязох от зоната си на комфорт във всяко отношение – и като интереси, като ежедневие, и като общуване с определен тип хора, и дори като физически облик и характеристики на тези, с които общувах.
Казват, че дете преживяло насилие е емоционално опустошено, че центровете в мозъка, отговарящи за емоционалната му интелигентност са недоразвити и тези “бели петна” остават завинаги такива.
При мен не стана така. Напротив! Чувствам, вълнувам се, плача и се смея, съпреживявам, усещам, живея…
Казват, че дете преживяло насилие, повтаря модела и в повечето случаи се превръща в насилник.
Твърдя, че не съм и никога не съм била насилник. Напротив – преживяното в детството ме научи да разпознавам безпогрешно насилието и повиши чувствителността ми към него. Насочих се към помагащите професии – другият път, който може да поеме такова дете, според статистиката.
Стигмата спрямо такива деца съществува, а това което се прокламира за тях, поне в мен, пораждаше чувство на обреченост, на неразбиране на вътрешният ми свят и поставяне в някакви триизмерни шаблони, които не можеха да представят многопластовата ми същност.
А съществуващата стигма – и тя не е статукво.
Просто трябва да се говори, за да излезем от анонимност и да дадем възможност на другите да ни опознаят, такива каквито сме – добри, но може би малко по-чувствителни. "
