http://www.velika-bulgaria.com/

Национално Движение Велика България, Sofia (2026)

20/01/2026

📜 Св. Евтимий Търновски – стражът на българския дух

В най-мрачните дни на българската история, когато Търновград пада под османска власт, се изправя една духовна крепост, която не може да бъде превзета – Св. Евтимий Търновски.

Роден около 1325 г. в Търново, Евтимий е ученик на св. Теодосий Търновски и представител на Търновската книжовна школа – духовното сърце на Второто българско царство. Той посвещава живота си на вярата, словото и българската идентичност.

Св. Евтимий извършва езикова и правописна реформа, която подрежда и пречиства църковните книги. Благодарение на неговата работа:
- българският книжовен език става образец за целия православен свят;
- текстове, преписвани в Русия, Сърбия, Влахия и Молдова, следват българския правописен модел;
- България остава духовен център, дори след политическия си крах.

През 1393 г., когато османските войски обсаждат Търново, патриарх Евтимий застава начело на народа. Царят отсъства, но духовният водач не напуска.

След падането на града, Евтимий е осъден на смърт. Според преданието, ръката на палача се вкаменява, когато замахва – знак, че духовната сила е по-могъща от острието. Животът му е пощаден, но той е изпратен в изгнание.

В изгнанието си (вероятно в Бачковския манастир), Св. Евтимий продължава да бъде морален и духовен ориентир. Неговото слово поддържа надеждата, че България ще възкръсне.

Той умира 1402 г., но не като роб – а като пазител на българската памет.

Св. Евтимий Търновски ни напомня, че държава може да падне, но духът – никога.

Почитаме го на 20 януари

11/12/2025

🇧🇬 Стефан Христов – българският учен, който превръща физикохимията в наука от световна величина

Стефан Христов е роден през 1910 година в София – град в подем, където българската интелигенция вече играе ключова роля за изграждането на модерната държава. В тази среда на възрожденски дух, любознателност и стремеж към знание израства едно момче, което по-късно ще се превърне в един от най-значимите български учени в областта на теоретичната и приложна физикохимия.

Още от дете Христов проявява ярък интерес към природните науки. Задава въпроси, търси закономерности, разглобява играчки и уреди, за да разбере как работят. Този аналитичен ум го отвежда към природоматематическите дисциплини, като по-късно той се насочва към науката, която свързва физиката и химията – физикохимията.

След завършване на средното си образование в София, Христов продължава по пътя на науката, посвещавайки академичната си работа на едни от най-трудните и абстрактни области на молекулните процеси.

Стефан Христов е считан за пионер и водещ български изследовател в теоретичната и приложната физикохимия. Работите му обхващат широк спектър от теми:
* Структура и свойства на макромолекули
* Повърхностни и интерфейсни явления
* Термодинамични процеси
* Изследвания върху колоидни системи
* Моделиране на химични реакции

Той успява да съчетае експериментална работа с дълбока теоретична подготовка, създавайки научни трудове, които десетилетия наред се използват в университети и научни среди.

Много от неговите разработки намират приложение в промишлеността, включително в производството на полимерни материали, аналитичната химия, както и в новите за онова време технологии за прецизно измерване.

Благодарение на своята упорита работа, Стефан Христов се утвърждава не само у нас, но и в международната научна общност. Участва в множество конференции, публикува в водещи издания и оставя ярък отпечатък в развитието на физикохимията в България.

Той е сред създателите на модерната българска школа в тази област, а учениците му по-късно стават преподаватели, ръководители на лаборатории и водещи фигури в научния живот.

Стефан Христов остава в нашата история като човек на знанието, интелекта и всеотдайността. Неговата работа показва, че една малка държава може да даде на света големи учени, когато има хора с визия, характер и жажда към откривателство.

Наследството му продължава да живее чрез учебници, научни трудове и поколения млади български учени, които стъпват върху основите, поставени от него.

08/12/2025

Виден Табаков – българинът, който докосна звездите

Виден Табаков (1924–2015) е един от най-големите, но незаслужено малко познати българи. Инженер, учен, изобретател, преподавател и един от хората, работили по американската космическа програма „Аполо“.
Историята му е пример за силата на българския дух – от малко белоградчишко село до най-високите етажи на световната наука.

Виден Табаков е роден в село Белимел, в Белоградчишкия край – район, известен със сурова природа, трудолюбиви хора и силен характер.
Първите си години прекарва в Родопите, след което семейството му се премества и той продължава образованието си в гимназията в Белоградчик.

Още като дете показва интерес към машините – разглобява, поправя, конструира. Учителите му разказват за момче с необикновен усет към техниката и огромна любознателност.

След завършване на гимназията Табаков заминава за Германия, където учи машинно инженерство първо в Дрезден, а по-късно и в Техническия университет в Дармщат, един от водещите инженерни центрове в Европа по това време.

Въпреки трудностите на следвоенните години, недоимъка и променящата се политическа среда, той завършва с отлични резултати и започва работа като изследовател.
След това емигрира в САЩ – решение, което променя не само неговата съдба, но и развитието на космическите технологии.

В Америка талантът му е разпознат почти веднага. Работи в изследователски лаборатории и се специализира в областта на материалознанието, съсредоточавайки се върху:
- устойчивост на метали при високи температури,
- суперсплави, използвани в авиацията и космическите апарати,
- надеждност на компоненти при екстремни натоварвания.

Именно тези знания го правят ценен за NASA, която по това време подготвя най-амбициозния проект в историята на човечеството — мисията „Аполо“, изпращането на човек на Луната.

Виден Табаков става част от екипа инженери, които проектират и изпитват критични елементи на космическите апарати.
Той участва в разработването и анализа на материали за:
- ракетните двигатели,
- компоненти, подложени на огромни температурни разлики,
- защитни секции на модула „Аполо“.

Безпристрастната историческа оценка го поставя сред специалистите, допринесли за това „Аполо“ да бъде безопасна, устойчива и успешна мисия.

През годините Табаков става професор в Университета в Синсинати, където изгражда лаборатория за изпитване на космически материали. Публикува десетки научни трудове и регистрира множество патенти.

Въпреки огромния си успех в чужбина, той никога не забравя България. След промените активно помага на български университети, изнася лекции, подкрепя млади инженери и популяризира инженерното образование.

За приноса си към науката и българската общност Виден Табаков получава множество отличия, включително и орден „Стара планина“, най-високото държавно отличие на България.

Той остава символ на това, че един човек от малко родопско-белоградчишко село може да достигне до космоса – не като астронавт, а като учен, чиято работа прави космическите полети възможни.

04/12/2025

Петя Дубарова – момичето, което превърна болката в поезия

Днес си спомняме за едно от най-ярките и рано угаснали таланти на България – Петя Дубарова, родена на 25 април 1962 г. в Бургас и напуснала този свят едва на 17 години.
Момиче, което живя кратко, но остави след себе си стихове, които и днес болят, горят и вдъхновяват.

Петя е дете-чудо – още на 9 години пише стихове, които удивяват поетите от нейното време. На 14 вече е публикувана в списания, участва в литературни кръжоци, а творбите ѝ се отличават с неподражаема емоционалност, честност и ярка чувствителност. За нея поезията не е просто изкуство – тя е начин на живот, дъх, кръв.

Учениците, които я помнят, казват, че Петя е била „тиха буря“ – нежна на вид, но огнена в словото. Любовта, свободата, морето, детството и истината са темите, които най-силно я вълнуват. И макар да е живяла в тежки години на идеологически натиск, тя отказва да се примири, да лъже, да се преструва.

В последната година от живота ѝ несправедливо обвинение в саботаж по време на ученическа бригада я разтърсва дълбоко. Чувствителната душа на поетесата не издържа. На 4 декември 1979 г. България губи едно от най-даровитите си деца.

Но Петя остава – в стиховете си, които и днес звучат болезнено съвременни:

„Няма лоши хора, има само лоши дела.“

Тя оставя след себе си сборника „Аз и морето“, десетки стихотворения, писма и дневникови записки, които свидетелстват за едно необикновено чисто, искрено и талантливо сърце.

Петя Дубарова живя само 17 години.
Но нейната поезия живее вече поколения.
И всеки, който я прочете, усеща, че среща не просто поет —
а едно дете, което е обичало света повече, отколкото светът успя да обикне него.

06/11/2025

🇧🇬 6 ноември 1885 г.

В началото на ноември 1885 г., когато пушекът от Съединението на България и Източна Румелия още не се е разнесъл, Сърбия обявява война на младото Княжество България.

На западната ни граница, под страховитите скали на Белоградчик, малък гарнизон и група доброволци се подготвят да посрещнат врага.

Белоградчишката крепост, макар и остаряла по военни стандарти, отново оживява. В нея се разполага гарнизон под ръководството на поручик Чолаков, подпомаган от поручик Панайот Дворянов – млад, решителен офицер, изпратен от Видинския отряд.
Под тяхна команда застават около 700 души – резервисти, опълченци и доброволци от Русе, Плевен и околните села. Хора без модерно въоръжение, но с голямо сърце.

На 4 ноември сръбските части от 14-ти пехотен полк II призив преминават границата при Салаш и започват настъпление към Белоградчик. В дъжд и кал те се изкачват по ридовете на Ведерник и откриват огън по българските позиции.

Поручик Дворянов, без да чака заповеди, организира отбраната. Местните жители пренасят боеприпаси, храна и вода; жени превързват ранените, а мъже с ловджийски пушки заемат позиция редом с войниците.

На разсъмване сръбският отряд атакува западните подстъпи на града. Българите са малобройни, но добре подготвени.
Дворянов поставя част от силите в засада в храстите край пътя, докато Чолаков командва отбраната на крепостта.
Когато сърбите навлизат в обсега, българите откриват ураганен огън и излизат в контраатака. Вражеските редици се разпадат.

Скоро противникът е обърнат в бягство, преследван по склоновете надолу. На бойното поле остават десетки убити и пленени сърби. Белоградчик е спасен.

На следващия ден, 7 ноември, още една сръбска колона се опитва да достигне града, но българските защитници я отблъскват без бой. Междувременно от юг достига новината – българската армия е победила при Сливница!

Героите от Белоградчик вече знаят, че не са сами – цяла България стои изправена.

👏 Героите на Белоградчик

Поручик Панайот Дворянов – офицер, който с хладнокръвие и смелост ръководи отбраната и спасява града. По-късно става първият почетен гражданин на Белоградчик.

Поручик Чолаков – въпреки болест и изтощение, не напуска поста си и защитава крепостта до последно.

Белоградчишките доброволци – хора от народа, които с ловджийски пушки и сърца от желязо доказват, че свободата не се дава, а се отстоява.

🇧🇬 Събитията от 6 ноември 1885 г. са един от онези тихи, но величави моменти в българската история, когато духът на народа надделява над числата и оръжието.
Белоградчик не просто остава свободен – той се превръща в символ на смелостта, единството и българския характер.

„Съединението прави силата“ – но смелостта го защитава.

08/09/2025

Стамен Гигов Григоров е български микробиолог и лекар. Той е първият учен, описал бактерията Lactobacillus delbrueckii subsp. bulgaricus – микроорганизъм, предизвикващ образуване на кисело мляко.
Роден е в село Извор, Трънско, през 1878 година. Завършва гимназия в София. Следва естествени науки в Монпелие.
Прави докторантура по медицина в Женевския университет. Дисертацията му е на тема „Принос към патогенезиса на апендицита“Отличена е със специална награда на университета.
Работи в Женевския университет като асистент на проф. Леон Масол, професор по бактериология. Той оценява ерудицията на младия българин и го насочва в научните му занимания, осигурява му достъп до модерни лаборатории, в които да изследва киселото мляко, изпращано от съпругата му Даринка от България
През 1905 г. д-р Стамен Григоров за пръв път описва млечнокиселия микроорганизъм, който предизвиква ферментацията, необходима за получаване на българско кисело мляко. Първоначално описва млечнокиселата пръчица като „Бацил А“. По-късно микроорганизмът е наречен „Лактобацилус булгарикус“ в чест на родината на неговия първооткривател. Днес официалното име на този микроорганизъм е Lactobacillus delbureckii subsp. bulgaricus (Grigoroff, 1905).
Публикацията в престижното швейцарско медицинско списание „Ревю Медикал дьо ла Сюис Романд“ заслужено предизвиква интереса на целия световен научен елит. Д-р Стамен Григоров докладва своите резултати в Пастьоровия институт по микробиология в Париж. Ръководството на института възлага на руския учен Иля Мечников – бъдещ лауреат на Нобелова награда за физиология или медицина, да потвърди докладваните данни. Мечников потвърждава резултатите на д-р Григоров и въз основа на тях изгражда своята теория за стареенето.
На д-р Стамен Григоров са предложени редица престижни постове – професор в Женевски университет, директор на Пастьоровия институт в Сао Паоло и други. Той отказва и в края на 1905 г. се връща в своето отечество. Започва работа като околийски лекар и управител на болницата в Трън – днес тя носи неговото име.
След завръщането си започва изследвания за създаване на противотуберкулозна ваксина. Негова статия по темата излиза на 29 декември 1906 г. в парижкото списание „Прес Медикал“.
През Балканската война заминава на фронта, където е военен лекар. В края на войната е демобилизиран и се завръща към предишната си работа в Трън. По време на Междусъюзническата война в битката на Калиманско поле е ранен брат му Христо. Въпреки усилията на Стамен брат му почива от раните си на 32 години.
През Първата световна война д-р Григоров отново е военен лекар на фронта. В Петричко се бори с избухналата холерна епидемия. Награден е с орден „За храброст“ и златен медал „Червен кръст“.
В периода 1922 – 1924 г. изпробва противотуберкулозната си ваксина в клиниката на проф. Парашкев Стоянов (Александровска болница, София). Работи в Търново, Горна Оряховица, Провадия и Варна.
След 1935 г. в Италия продължава изследванията си върху туберкулозата. Завръща се в България през 1944 година, а работата му в Италия е продължена от сина му д-р Александър Григоров.
Почива на 27 октомври 1945 г. в София.
Днес в центъра на с. Студен извор в реставрирана къща е създаден Музей на киселото мляко. Родната къща на д-р Стамен Григоров се намира в началото на селото в близост до музея.

03/09/2025

Продан Тишков Проданов, наричан Чардафон и Чардафон Велики(й), е български опълченец-поборник от Руско-турската война (1877 – 1878), сержант-майор в милицията на Източна Румелия, активен участник в Съединението на Княжество България и Източна Румелия в 1885 година, по-късно офицер от Българската армия.

Продан Тишков е роден през 1860 г. в град Габрово. Записва се в Българското опълчение и участва в Руско-турска война (1877-1878). След Освобождението служи като сержант-майор в милицията на Източна Румелия. Отговаря за резервистите от село Голямо Конаре, днес град Съединение.

До 1884 г. Продан Тишков носи прякор Чарда, означаващ стадо говеда. Като подигравка с директора на милицията и жандармерията на Източна Румелия поляка генерал Август фон Дригалски към прякора на Продан Тишков прибавят частицата „фон“ (означаваща „от“ на немски, но възприемана като белег за аристократичен произход) и той става Чардафон. Наречен е иронично Чардафон Великий[2] от Захари Стоянов в негов хумористичен очерк от 1887 г., считан за първата романизирана биография в страната.

Включва се активно в подготовката и провъзгласяването на Съединението. Член е на Тайния революционен комитет (БТЦРК) в Пловдив. Участва на тържествата в памет на Хаджи Димитър на връх Бузлуджа (1885), които изиграват роля на катализатор в подготовката. Организира и предвожда най-голямата чета – Голямоконарската, която на 5 срещу 6 септември 1885 г. влиза в Пловдив. Участва в арестуването на главния управител на Източна Румелия Гаврил Кръстевич и провъзгласяването на Съединението.

В съединена България Продан Тишков служи в кавалерията на Българската армия, достига до военно звание майор. Умира в родния си град Габрово през 1906 г.

20/08/2025

Битката при Ахелой – 20 август 917 г.

В края на IX и началото на X век България и Византия влизат в нова фаза на ожесточено съперничество. На престола на България стои цар Симеон I Велики – владетел с амбицията да превърне държавата си не просто в равна на Византия сила, а и в нейна наследница. Срещу него е изправена една от най-могъщите империи на Средновековието, която обаче в този момент е разкъсвана от вътрешни борби и опасности на изток.

През лятото на 917 г. византийският император изпраща огромна войска, водена от опитния пълководец Лъв Фока, за да нанесе решителен удар срещу България. Планът на византийците бил прост – да унищожат българската армия в открито сражение и да пречупят силата на Симеон.

На 20 август, край устието на река Ахелой близо до днешния град Поморие, двете армии се срещат. Полето е широко и равно, в близост до морето, което го превръща в идеално място за сблъсък на големи войски.

Византийската армия е многобройна, подкрепена от тежка кавалерия и добре въоръжени пехотинци. Срещу тях застава българската войска на Симеон – по-малобройна, но дисциплинирана и водена от владетел, който отлично познава тактиката на византийците.

Сражението започва с ожесточен сблъсък. Византийците в началото надделяват, успяват да отблъснат българските редици и изглежда, че победата е на тяхна страна. Но Симеон запазва резерви – скрита конница, която изчаква решителния момент. Когато византийците се увличат в настъплението, българската конница излиза от засада и удря в тил.

Паниката е огромна. Византийската войска се разпада, мнозина са посечени на място, а други намират гибел в река Ахелой, в чиито води се хвърлят, опитвайки се да избягат. Самият Лъв Фока едва успява да се спаси, като бяга към Месемврия.

Битката при Ахелой остава в историята като една от най-големите и кръвопролитни в Европа през Средновековието. Хронистите свидетелстват, че след сражението полето край реката било покрито с тела и години наред костите на падналите били видими.

Победата издига България на върха на могъществото ѝ. Симеон вече е признат не само като владетел, но и като император в собствените си очи и в очите на народа си. От този момент нататък България става безспорен хегемон на Балканите, а пътят на Симеон към Цариград остава открит.

Битката при Ахелой не е просто военно събитие – тя е символ на силата на българската държава в епохата на Златния век. Победата над Византия показва, че България е способна да се противопостави на най-голямата империя на своето време и да наложи волята си в международните отношения.

13/08/2025

На 11 август 1877 (23 август по нов стил) България преживява един от най-героичните и кървави дни във войната за освобождение. Именно в този ден се провежда решителното сражение при връх Шипка, което се оказва повратен момент за бъдещето на страната.

Турските войски, наброяващи около 27 000 души с 34 оръдия, се опитват да прекосят прохода и да се съединят с обсадения Осман паша в Плевен, но са спряни от опълченци и руски доброволци — около 7 500 души с 27 оръдия.

В жертвения ръст, руски войници губят 3 100 души, а българските опълченци — 535, срещу повече от 8 200 убити турски войници и офицери.

В ранните часове на 11 август се открива артилерийски огън. Въпреки силното настъпление от страна на Османската армия, защитниците — българи и руснаци — устояват стойко и дори отблъскват врага.

Задържането на Шипченския проход осигурява стратегическото предимство на руско-българските сили.
Провалът на Сюлейман паша означава, че Осман паша в Плевен остава изолиран и по-късно е принуден да капитулира.

Морално въздействие — укрепва вярата в победата и в бъдещото освобождение.

Авторитетни източници описват този ден като момент, когато „кантарът на съдбата се накланя в полза на България“, принасяйки с това една нова надежда за освобождение.

14/07/2025

🇧🇬 Ильо Войвода (Ильо Марков)

🔹 Роден: 1805 г., с. Берова, Малешевска област, Османска империя (днес в Република Северна Македония)
🔹 Починал: 17 април 1898 г., с. Кюстендил, Княжество България
🔹 Известен като: Дядо Ильо Войвода, легендарен хайдутин и революционер

🧒 Ранни години и произход:
Ильо Марков е роден в планинското село Берова, в тогавашната Османска империя, населено предимно с българи. Произхожда от селско семейство. Рано остава сирак и преживява тежко детство. Легенди разказват, че още като младеж се сблъсква с насилието и произвола на османските власти, което го подтиква да хване гората.

⚔️ Хайдушки години:
През 30-те години на XIX в. Ильо Марков става хайдутин и събира чета, с която действа из Пирин, Малешево, Осогово, Кюстендилско и Струмишко. Бързо се утвърждава като справедлив и безстрашен войвода, защитаващ бедните българи от злоупотребите на османската власт и черкези.
Ильо е известен с това, че не е просто разбойник, а народен защитник – наказва само онези, които потискат народа. Той печели уважението на българите, а също така на сърбите и русите по-късно.

🇷🇸 Участие в Сръбско-турската война (1876 г.)
През 1876 г. Сърбия обявява война на Османската империя. Ильо Войвода се включва на страната на сърбите, като събира чета от българи и воюва в Тимошко и Моравско. Участва в няколко важни сражения, като командва чети в трудни планински условия.

🇧🇬 Руско-турската освободителна война (1877 – 1878 г.)
Ильо Войвода отново излиза на преден план – вече над 70-годишен!
Сформира чета от българи и се сражава на страната на руската армия.
Действа основно в района на Кюстендилско, Радомирско и Дупнишко, като подкрепя руските части.
Помага при освобождението на Кюстендил.

🏛️ След Освобождението (1878 г.)
След Освобождението на България:
Ильо Войвода се установява в Кюстендил
Продължава да подкрепя борбата за обединение на българските земи, особено Македония
Участва в политически и обществени инициативи в новоосвободена България
Остава символ на мъжество, национален дух и саможертва

⚰️ Смърт:
Умира на 17 април 1898 г. в Кюстендил, на 93-годишна възраст
Погребан е с почести, а името му остава в народната памет като една от най-легендарните фигури на Възраждането

🏅 Почит и наследство:
Ильо Войвода е обект на народни песни, легенди и възхвала.
Множество улици и училища в България носят неговото име.
Има негови паметници в Кюстендил и други градове.
Представян е като пример за честен, справедлив и безстрашен борец за свобода.

🧾 Любопитен факт:
Ильо Войвода е един от малкото хайдути, които участват в цели три войни срещу османците — и оцелява!

Национално Движение Велика България

20/01/2026

11/12/2025

08/12/2025

04/12/2025

06/11/2025

08/09/2025

03/09/2025

20/08/2025

13/08/2025

14/07/2025

Address

Website

Alerts

Shortcuts

Featured

Share

Category