15/03/2026
ЕСПЧ: Румъния не е извършила нарушение на 7 ЕКПЧ с осъждането на трима съдии
за това, че в качеството си на съдии – членове на съдебен състав, са злоупотребили със служебното си положение, като са постановили конкретен съдебен акт
ДЕЛОТО БАДЕСКУ И ДРУГИ СРЕЩУ РУМЪНИЯ
Публикуваме превод на решението на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) по делото БАДЕСКУ И ДРУГИ СРЕЩУ РУМЪНИЯ от 15 април 2025 г., защото съдържа важни юридически аргументи за рамките, в които е допустимо от гледна точка на Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи съдиите да носят наказателна отговорност във връзка с постановени от тях правораздавателни актове. ЕСПЧ приема, че Румъния не е извършила нарушение на 7 ЕКПЧ с осъждането на трите жалбоподателки за това, че в качеството си на съдии – членове на съдебен състав, са злоупотребили със служебното си положение, като са постановили конкретен съдебен акт за облагодетелстване на лице, заподозряно в извършване на престъпление. За да стигне до крайния си правен извод, ЕСПЧ излага съображения и за това кога може да се твърди основателно липса на предвидимост на основанието за осъждането на съдии за злоупотреба със служебно положение; кога се приема, че разпоредбите на закона са достатъчно точно формулирани; при какви предпоставки е обосновано да се приеме, че жалбоподателките – съдии са могли да предвидят в разумна степен, предвид обстоятелствата, риска да бъдат осъдени за действията си, без да се поставя под съмнение гаранцията за независимост на правосъдието.
Решението на ЕСПЧ позволява да се проследят мотивите на Върховния касационен съд на Румъния (предстои да преведем решението), в които обстойно, на 180 страници, се изследва въпросът кога е допустимо да се повдига обвинение за превратно правосъдие. В случая обстойното аргументиране е било от първостепенна важност за убедителността на съдебния акт, защото видно от доводите на осъдените съдии, до този момент никога съдия не е бил осъждан за злоупотреба със служебно положение във връзка с постановяване и мотивиране на съдебно решение. Прокурорът е поддържал обвинението, че трите жалбоподателки са нарушили законовите си задължения и са постановили необосновано решение под влиянието на външен фактор, който е повлиял на тяхното решение, а именно подкупът, получен от една от тях.
Румънските съдилища, които са постановили решения по съществото на обвинението, приемат, че съдиите могат да бъдат субект на престъплението „злоупотреба със служебно положение“ и не се ползват от имунитет за действия, извършени при изпълнение на функциите им, когато действат недобросъвестно и постановяват опорочен съдебен акт в нарушение на закона. Подчертават обаче, че принципите на независимостта на съдиите, разделението на властите и постановяването на съдебни решения в съответствие със закона и вътрешното убеждение на съдията изключват възможността всеки неправилен акт автоматично да се квалифицира като злоупотреба със служебно положение. С окончателното решение от 14.06.2017 г. Върховният съд припомня първо принципа на независимост на съдиите и принципа, според който техните решения могат да бъдат преразглеждани единствено чрез предвидените от закона способи за обжалване. След това съдът излага приложимите наказателноправни разпоредби, описва съставните елементи на престъплението злоупотреба със служебно положение (което изисква доказателство за пряк умисъл) и отбелязва, че по правило магистратите могат да бъдат субекти на длъжностни престъпления. Макар да отбелязва, че магистратите не могат да бъдат преследвани наказателно за решения, постановени при упражняване на техните правомощия, Върховният съд посочва, че съгласно постоянната съдебна практика това е възможно, когато се установи, че магистратът е действал в нарушение на принципа на законност, недобросъвестно, а именно – когато е доказано, че е бил наясно с явно незаконния характер на действията си и е имал за цел или е приел възможността да накърни законните интереси на дадено лице, или е проявил груба небрежност. Съдът съобразява, че грешките при тълкуването и прилагането на закона не представляват злоупотреба със служебно положение и те могат да бъдат поправени чрез обжалване, като добавя, че целта на наказателното преследване не е да анализира законосъобразността или основателността на съдебно решение, постановено в рамките на съдебния процес – тази роля принадлежи изключително на компетентните органи, предвидени от закона, а да установи дали извън самото решение е налице поведение, противоречащо на служебните задължения и съставляващо материалния елемент на престъплението, както и мотивите за това поведение, което понякога може да повлияе на крайния резултат. Върховният съд също така уточнява, че в случаите, когато магистрати са обвинени в злоупотреба със служебно положение, следва да се проверява дали е спазен принципът на законност, който урежда всички материални и процесуални правила, и е изрично залегнал в Наказателнопроцесуалния кодекс и в законите, регламентиращи професията. Освен това Върховният съд подчертава, че фактите, в които първата и втората жалбоподателка са обвинени, не се отнасят нито до „начина, по който те са тълкували и прилагали закона“, нито до „начина, по който са интерпретирали доказателствата“, нито пък до „придържането към изолирано мнение или до изработването на самостоятелна позиция по правен въпрос, [или] до преразглеждането на вече решен въпрос чрез редовните средства за обжалване“. Съдът уточнява, че на жалбоподателките се вменява във вина „външен и предхождащ аспект“ – а именно, „че са изопачили фактическата основа, за да осигурят приложението на принцип, който предварително определя изхода от делото“, т.е. „че са създали привидно правдоподобно правно разсъждение, за да оправдаят решение, което иначе би било невъзможно за постановяване“. Върховният съд приема, че от материалите по делото следва, че първата и втората жалбоподателка съзнателно са изменили фактическата обстановка, окончателно установена от долустоящите съдилища, с цел да изградят правна аргументация и да приложат в конкретния случай принципа ne bis in idem. С това те са осигурили облага на S. D. и са увредили обществения интерес. Като действащи магистрати, поведението им формално попада в рамките на правораздаването, но според съда подобен начин на действие изважда постановеното решение извън сферата на законността, присъща на постановяването на съдебни актове. Върховният съд добавя, че не може да пренебрегне уникалността на решението, постановено от двете жалбоподателки, в контекста на съществуващата съдебна практика, като отбелязва, че „подобен опит да се разтегнат границите на независимостта на магистрата до абсурд“ никога не е бил наблюдаван преди това. Независимостта на магистратите е ограничена от правната рамка, която трябва да се прилага добросъвестно към фактите по даден случай, и тази отговорност се довежда до знанието на всеки магистрат в момента на постъпването му в професията или най-късно при полагането на клетвата. Върховният съд счита също така, че самият факт, че жалбоподателките са действали с цел да постигнат предварително определен резултат, доказва, че те съзнателно са възприели въпросното поведение. Съдът приема, че те са изопачили сигурни, предварително известни или лесно проверими факти, без каквото и да е обективно оправдание, и умишлено са пренебрегнали съществени аргументи, изтъкнати от прокуратурата – обстоятелство, доказано чрез въпросите, които са задавали на страните по време на откритото заседание, както и чрез начина, по който първата жалбоподателка, в качеството си на председател на съдебния състав, е водила заседанието. Съдът припомня, че независимостта на съдиите не е абсолютна, тъй като върви ръка за ръка с принципа на отговорността на магистратите, принципа на законността на всеки съдебен акт и принципа на равенство на гражданите пред закона. Освен това съдът приема, че съдиите, които при изпълнението на служебните си задължения са извършили умишлено или недобросъвестно нарушение на закона, свързано с функциите им, и по този начин са причинили вреда или са накърнили законните интереси на физическо или юридическо лице, могат да носят наказателна отговорност за престъплението „злоупотреба със служебно положение“. Съдът подробно анализира и понятието „недобросъвестност“, дефинирано в специализираната литература и в съдебната практика, което включва съзнателно и очевидно изопачаване на закона, неправомерно прилагане на закона със знание за това, постановяване от съдията, съзнаващ своята грешка, на явно незаконосъобразно решение с цел да навреди на интересите на една от страните, участващи в правното отношение. Отново се подчертава, че не е достатъчно решението да е явно погрешно, а трябва да има и други индикации, външни елементи, които да водят до убеждението, че съдията е действал с пряко намерение и съзнателно е нарушил закона. По отношение на доказателството за недобросъвестност е било показано, че става въпрос за доказване на очевидния характер на изопачаването на закона, в смисъл че юридическата аргументация на съдията е в явно противоречие с правните принципи, които регулират съответния институт, и че не може да бъде намерено никакво уважително оправдание за това.
В решението си, в което приема за неоснователни жалбите с твърдение за допуснато нарушение на 7 ЕКПЧ от румънския съд, ЕСПЧ подчертава, че наказателната отговорност на съдиите може да бъде съвместима с принципа на тяхната независимост и безпристрастност само ако се основава на законови текстове, формулирани достатъчно точно, за да гарантират тази независимост, както и функционалния имунитет на всеки съдия при тълкуването на правото, оценката на фактите и съпоставянето на доказателствата. ЕСПЧ съобразява, че не е компетентен да се произнася относно целесъобразността на законодателните техники, избрани от законодателя на държавата ответник за уреждане на дадена област, като посочва, че вече е приемал, че изискването за точност на законите не изключва формулировка в общи термини в областта на наказателноправните норми. В противен случай съществува риск текстът, инкриминиращ дадено деяние, да не обхване проблематиката изчерпателно и да трябва непрекъснато да се изменя в зависимост от многобройните нови обстоятелства, които могат да възникнат на практика. Функцията на съдебните органи е именно да разсейват съмненията, които могат да съществуват относно тълкуването на нормите, и да позволяват вземането на решения с оглед на развитието на ежедневната практика. През призмата на разглеждания случай дефинира, че, за да се приеме квалификацията „злоупотреба със служебно положение“, е било необходимо да се направи разграничение между хипотезата на решение, взето добросъвестно по дадено дело, и случая, когато магистратът е тълкувал умишлено и недобросъвестно правна норма по начин, противоречащ на нейното съдържание, насочвайки по този начин процеса към решение, противно на закона, и умишлено нарушавайки правилата
Същевременно приема, че в разглеждания случай разпоредбата от румънския Наказателен кодекс, забраняваща злоупотребата със служебно положение, е позволявала на жалбоподателките, като съдии, да предвидят, че тяхното поведение, свързано с мотивирането на съдебно решение, би могло да доведе до наказателно преследване за злоупотреба със служебно положение, без това да накърнява гаранцията за независимост, присъща на техните функции.
ЕСПЧ отбелязва, че в ситуации, подобни на разглеждания случай, наказателната отговорност на съдиите би могла да се разглежда като потенциална заплаха за тяхната професионална свобода да тълкуват закона, да изследват фактите и да оценяват доказателствата по делата, които разглеждат. Същевременно подчертава, че вече е констатирал, че корупцията – включително в съдебната система, е станала сериозен проблем в много страни (вж. например Ramanauskas срещу Литва [GC], № 74420/01, § 50, CEDH 2008). Следователно за опазването на върховенството на закона е от съществено значение да се намери баланс между наказателната отговорност на съдиите и запазването на независимостта и безпристрастността на съдебната система.
ЕСПЧ приема за релевантно това, че националните власти са приели, че жалбоподателките са изопачили фактите, за да направят възможно прилагането на принципа ne bis in idem в делото, което са разглеждали. ЕСПЧ отдава значение на анализа на Върховния съд, според който целта на наказателното разследване не е била да разгледа законността и основателността на решение, постановено в резултат на съдебен процес – доколкото тази функция принадлежи изключително на контролните органи, предвидени от закона, а да установи, отвъд това решение, поведение, което е в противоречие със задълженията, свързани с длъжността, и съответства на изпълнителното деяние на престъплението, както и мотива за въпросния акт, като такова поведение може понякога да окаже влияние върху решението, което трябва да се вземе По този начин националните съдилища са разграничили деянието, което ангажира наказателната отговорност на жалбоподателките, от постановяването на съдебно решение, извършено добросъвестно.
Освен това ЕСПЧ отбелязва, че националните юрисдикции са възприели по отношение на разглежданата разпоредба тълкуване, което е съвместимо със същността на престъплението и съответства на буквата на наказателния закон, разгледан в контекста на съдебната практика, и което освен това не е неразумно.
По отношение на твърдението на първата жалбоподателка, че в делото ѝ е бил извършен обрат в съдебната практика, ЕСПЧ приема, че решението, от което тя се оплаква, не произтича от промяна на съдебната практика, а от прилагането на вече разработените съдебни принципи към специфичната ситуация на жалбоподателките. Освен това Съдът счита, че не може да се заключи, че държавата не е спазила изискването за предвидимост на закона единствено поради факта, че осъдителното решение е било изолирано на вътрешно равнище, тъй като този факт се обяснява с липсата на предходни дела, отнасящи се до напълно идентична ситуация.
ЕСПЧ съобразява и това, че жалбоподателките са били съдии, специализирани в наказателното право, с дългогодишен професионален стаж в съдебната система, поради което с оглед на техния статут и опит не би било неразумно да се очаква от тях да действат с особена предпазливост и да проявят специално внимание при оценката на рисковете, които включва упражняването на тяхната професия. Правната система на Румъния е съдържала в разглеждания момент ясни и категорични указания, от които следва, че може да представлява престъпление фактът съдия съзнателно и в нарушение на закона да постанови съдебно решение, причиняващо вреда, без подобна наказателна квалификация да засяга независимостта, гарантирана на професията от основния закон и международните актове. Следователно в съзнанието на жалбоподателките не е трябвало да съществуват съмнения относно последиците, на които се излагат, постановявайки оспореното решение.
Целият текст е достъпен тук: https://www.sadebnopravo.bg/biblioteka/2026/3/
На снимката: Мирча Молдован (Mircea Moldovan) – бивш съдия получил най-тежката присъда от 22 години затвор (по-късно намалена на 12 години) за вземане на подкупи
