21/10/2024
"Бях в София и с един приятел се возихме в такси. Когато слязохме, приятелят ми каза на шофьора:
— Много ви благодаря. Карахте прекрасно.
За секунда таксиметровият шофьор се стъписа, а после каза:
— Ти да не се бъзикаш, а?
— Не, човече, не се шегувам. Възхищавам се на самообладанието ви в натовареното движение.
— Аха — каза шофьорът и потегли.
— Какво ти става? — попитах аз.
— Опитвам се да върна доброто отношение в София —каза приятелят ми. — Това е единственото нещо, което да накара всички да се замислят.
— Как с един човек ще се оправят всички?
— Не става дума само за един. Таксиджията сега се накефи. Днес той ще има двадесетина пътника. Той ще се държи добре с тях, защото подсъзнателно помни, че някой се е отнесъл добре с него. Клиентите му ще са по-любезни с колегите или служителите си, с други продавачи, че дори със собствените си семейства. За ден добрината може да достигне и до 1 000 души. Това си е супер, нали?
— Само, че ти си зависим от таксиметровия шофьор —той трябва да предаде добрината на другите.
— Виж, — каза приятелят ми, —системата не е защитена срещу глуп@ци. Така, че днес е нужно да съм добър с поне десет човека. Ако от десет, поне трима станат усмихнати и добри, тогава все едно се предава доброто на три хиляди.
Ден след ден, капка по капка – вир става…
— На думи звучи добре — съгласих се аз, — но не съм убеден, че на практика действа.
— Ако не стане – какво си загубил? Аз се чувствам прекрасно, казвайки на човека, че шофира добре. Неговият бакшиш бяха добрите думи. Ако днес не е станало - утре пак се пробва и все един ще се окаже щастлив и усмихнат.
— Ти не си добре.
— Направено е изследване и се оказва, че онова, което липсва на всички е отношението - никой не казва на никого каква чудесна работа върши. Никой не е благодарен на никого. Стигаме дотам, че не сме благодарни и затова, че съществуваме…
— Но те не работят добре. И не съществуват – вегетират.
— Все е нужно да се почне от някъде – защо да не е от мен? Защо да не чуят добра дума?
Минахме покрай един строеж и видяхме няколко работници, които хапваха на крак. Приятелят ми спря.
— Готина сграда. Трудно ли се строи.
Работниците го погледнаха подозрително.
— Кога ще я завършите?
— По план - през юни — изръмжа единият.
— Вероятно сте горди, че правите такива неща?
И без да дочакаме отговор, продължихме нататък. Тогава подхвърлих:
— Странен екземпляр си.
— Защо? Когато строителите смелят думите ми, ще им стане приятно. И все някой ще има полза от тяхното щастие.
— Една птичка пролет не прави. Не можеш да вършиш това сам. Сам срещу всички.
— Ако съм доволен от това, какво ти пука. Не е лесно да накараш хората да станат добри, но ако се включат и други, ще стане по-лесно...
— Що направи път на тази жена — гледай я каква дрипла е….
— Може, но ако е учителка, днес класът й ще е доволен и за децата денят ще е прекрасен…
Замислих се. Дали пък тоя луд.ия не е нормален? Докато разсъждавах, несъзнателно се усмихнах и помахах на малко детенце, което ме наблюдаваше с любопитство…
Денят изведнъж стана различен…"
♥️♥️♥️
От нета
