07/07/2024
Някога умниците на този свят съветвали светите мъченици да се отрекат от Христос, да принесат наужким жертва на идолите, за да спасят живота си или да получат всички земни блага. Но Божиите угодници знаели, че “наужким” не съществува. Че не може да се отречеш от Христос, да се поклониш на бесовете и да останеш християнин...
Всичко на този свят отминава. Каквото и да стане обаче, изборите на човека остават, записани в книгата на живота и в собственото му сърце. Светът така функционира. Дори и тези, които не вярват изобщо в Бога, знаят това... Грехът временно заглушава вътрешния глас на човека. За да успокои съвестта си, той дори се самоубеждава, че е прав. Дава си примери. Погребва вътре в себе си живите на небесата светии, за да не го изобличават с примера си. И накрая потъва в собственото си "добруване". Добруване, което не е нищо друго, освен едно страшно очакване...
Как човек да не мисли за това? И как сърцето да не се къса от жал поради това как се поругава човешкият живот и как неусетно той се отдалечава от своя Творец, за да се хвърли в обятията на демоните, които желаят да го измъчват до безкрай... Заради временни земни блага.
Годината е 289-та. Християнката Неделя стои безстрашно пред силните на този свят, които я увещават:
- Само се отречи от Христос, поклони се на нашите богове и твоят живот ще се промени, ти ще запазиш живота си и ще се насладиш на всички земни блага!
Отговорът е:
- Аз съм сгодена за Сина на Царя на Царете, Комуто благоговейно служат небесните сили и Който е Творец на всичко видимо и невидимо. От плътски похоти аз се гнуся и презирам вашите бесовски идоли. Подобни на тях да бъдат ония, които ги правят, и всички които им се надяват и им се кланят! Прави каквото искаш! Ето, моето тяло е пред тебе! Но аз няма да се отрека от моя Христос!
Приела с радост смъртната присъда и изпълнена от неизречено веселие, Неделя вървеше към мястото на своето посичане, като си припомняше поучението на Св. апостол Павел:
"Кой ще ни отлъчи от любовта Христова; скръб ли, притеснение ли, или гонение, глад, или голотия, опасност ли, или меч, както е писано: "заради Тебе весден ни умъртвяват; смятат ни като овци за клане". Но във всичко това удържаме преголяма победа чрез Оногова, Който ни възлюби!"
Така укрепена духовно, тя отиваше като на празник, а не за посичане. Като пристигна на мястото, където щеше да получи блажения си край, тя повдигна очи към небесата и се помоли от дълбочината на сърцето си:
- Благодаря ти, Боже, Създателю на всичко, на Когото обрекох себе си още от детинството си, да Ти се представя чиста и непорочна! Понеже Те възлюбих, Христе, затова претърпях това мъчение заради Тебе дори до смърт. Дай ми сега богатото възмездие - безкрайния блажен живот с Тебе, защото съхраних неугасена свещта на девството си, напоена с маслото на Твоето изповедание! И ме покажи равна с мъдрите девици и ме въведи заедно с тях в нетленния чертог на Твоето царство!
Тогава се обърна към присъстващите и каза:
- Хора, моля ви в името на Господа Иисуса Христа да страните от бесовските идоли и техните скверни жертви, които са измислени, за да заблуждават човеците и да водят душите им към вечна погибел! Не се отричайте от Христос, а вярвайте в Него, на Когото служат всички небесни сили и Когото прославя всяка твар! Него и аз смирената и недостойната, изповядвам заедно с Отец и Светия Дух, сега и всякога и във вечни векове!..
И понеже със светиите си ставаме все по-чужди. И понеже Църквата остава нечута. Отново ще последва логичното. Защото женихът вече иде! Тези, които знаят ще разберат. За останалите има притчи. И дано Бог е милостив.
Всъщност съвестта не е нещо задължително у всеки. Може просто да не й обърнеш внимание. Вярно, понякога крещи. Но амбициите, лицемерието и завистта също могат да викат силно. Толкова силно, че да заглушат всичко наоколо. И грехът става концепция. Става мироглед. Вече няма добро и зло. Ти си си добро. Сам за себе си. Който е против теб и амбицията ти – е зло. Светът е обяснен. Точка. Е, точно това прави в сърцето да има “гъста мъгла”, за която се пее в позабравената песничка на Милена:
“…Аз съм черна пенлива история,
приличам на чаша студена вода.
Имам реклама, имам поклонници,
в сърцето си нося гъста мъгла.
Йоп-оп-оп-оп, ала-бала,
йоп-оп-оп-оп, ала-бала…”.
Толкова гъста мъгла, че и да търсиш съвест, трудно ще я намериш. Останало е място само за греха на греховете – безсрамието.
Безсрамието е нагло, но ти не знаеш това. Мислиш го за дръзновение. Обличаш го в маркови дрехи на уж добродетели. Маскираш го в сладки приказки. Готов си да промениш света, но не и себе си. Никога себе си. В никакъв случай себе си. Собствените ти цели са абсолютно добро. И няма значение как ще бъдат постигнати и кого и как ще прегазиш, за да се изкачиш нагоре, където си сигурен, че ти е мястото. Играеш си с човешки съдби без да ти мигне окото. Минаваш дори през трупове.
Бесовете са безсрамни. Те не просто вършат зло, а го вършат с удоволствие. Знаят, че са осъдени на преизподня (за разлика от създадените по Божий образ и подобие човеци), но въпреки всичко вършат пъклените си планове. И никога не се срамуват. Затова безсрамието е бесоуподобяване. То полека завладява целия човек. Той става безсрамен във всички сфери на своя живот. Безсрамен е плътски, духовно, философски, политически, национално, дори и семейно...
Веднъж чух едни гробари да си говорят въодушевено "Кеф, цена няма!" Дали?
