11/11/2025
80-годишнината от края на Втората световна война е време за рекапитулация на онези историко-литературни наративи, които формират устойчивите представи за участието на България в заключителната фаза на войната между Хитлер и Сталин. Критико-оперативната формула „Безотечествена война“ няма за цел да омаловажи похода на Първа българска армия към Берлин, подвизите край Драва и Мур, нито тежестта на тези и други сражения при оформянето на българската позиция на Парижката мирна конференция, защото бойните действия на Първа армия в заключителната фаза на войната се превръщат в ключов аргумент за дипломатическо реабилитиране на България. Но тази реабилитация има своя цена.
„Безотечествена война“ не обозначава отсъствието на родолюбие, а наличие на наративен дефицит по отношение на документи и автентични свидетелства на тези, които воюват далеч от родината под съветско командване. През 1944/1945 г. България воюва не просто за чужд идеал, а в контекста на иззет суверенитет. Докато армията пише последната страница на войната, новата власт вече диктува първия ред на следвоенния ред.
Тук се проблематизира чуждият идеологически конструкт „Отечествена война“ – безалтернативен термин по времето на НРБ, дълбоко обвързан с външнополитически и идеологически пренос, който замъглява елементарни въпроси като – чия е тази война, какви са механизмите на нейното културно помнене и как исторически се пренаписват нейните образи.
Конференцията подканва към интердисциплинарни приноси, които изследват историята, литературата, киното, политиката на паметта и визуалната култура, свързани с участието на България (и особено на Първа българска армия) в края на Втората световна война.
Дискусиите ще се фокусират върху участието на Първа българска армия в заключителния период на Втората световна война като гранично събитие – военно, политическо и културно. Българската армия, включила се късно във войната срещу нацистка Германия, заема амбивалентно място в историческия наратив: между национален герои
