Държавен архив Пазарджик

30/04/2026

„ИНТЕРЕСНО В АРХИВИТЕ“

В днешното издание на рубриката ни по повод 75-годишнината на държавните архиви „Интересно в архивите“ ви представяме издание от вестник „Щурец“, публикуван от Райко Алексиев през 1943 г.

Райко Николов Алексиев е роден на 7 март 1893 г. в Татар Пазарджик. Произхожда от будно учителско семейство. Баща му Никола Алексиев е възпитаник на Солунската гимназия. Майката, Стоянка Белопитова, е родом от Панагюрище.

Талантът му се проявява още в прогимназията, когато нарисува сполучлива карикатура на директора на училището. Първата си карикатура публикува през 1908 г., когато е 15-годишен, във вестник „Въртокъщник“. На 16-годишна възраст става редовен сътрудник на вестниците „Българан“ и „Смях и сълзи“. През 1913–1914 г. е един от редакторите на „Людокос“ и „Сълза и смях“. През 1914 г. прави самостоятелна изложба във Враца, а през 1916 г. и в София. Той е автор на първия български рисуван филм, прожектиран през декември 1915 г. в кино „Модерен театър“.

От 1917 г. Райко Алексиев е един от редакторите на хумористичното списание „Българан“ заедно с Александър Божинов и Димитър Подвързачов. Участва в Първата световна война като военен художник, където на фронта в Македония през 1915–1916 г. рисува цикъл от рисунки, които през 1918 г. представя в София в самостоятелна изложба „Картини и скици из Македония“.

След Първата световна война той е особено активен: през 1918–1919 г. съставя „Хумористична библиотека“, оформя кориците на списанията „Модерна библиотека“ и „Родна литература“. През 1920 г. заедно с Йордан Мечкаров е организатор на Дома на изкуствата в София и дълги години Райко Алексиев е негов председател. От 1922 г. е член на Дружеството на художниците в България. През 20-те години заминава за Германия и Италия да специализира рисуване.

През 1932 г. Райко Алексиев се отделя от в. „Зора“ и основава седмичния вестник „Щурец“, където напълно разкрива своя талант и афинитет към шаржа и сатирата. „Щурец“ е хумористичен вестник. Първият брой излиза на 24 декември 1932 г. и се радва на голям читателски интерес. Издава се всяка събота в периода 1932 – 1944 г. в София. Самият Райко Алексиев е редактор и издател на вестника си под творческия псевдоним „Фра Дяволо“. В първите години той сам рисува всички карикатури, сам пише статиите, фейлетоните и хумористичните миниатюри и се грижи за разпространението му. „Щурец“ се списва в дома на художника до последния брой от 8 септември 1944 г.

Основна тема на вестника е вътрешнополитическият живот в България, описан със закачлив хумор и политическа сатира. Поместват се карикатури, забавни разкази, римувани злободневки, хумористични миниатюри и фейлетони. Тиражът му от 50 000 бр. през всичките 12 години го държи на челно място сред родните печатни издания.
Още първият брой се разграбва толкова бързо, че се налага авторът му да го допечатва два пъти. Популярността на седмичника бързо нараства и редовни негови сътрудници стават Елин Пелин, Ангел Каралийчев, Димитър Подвързачов, Димитър Талев, Стоян Чилингиров, Георги Райчев, Тома Измирлиев, карикатуристите Илия Бешков и Стоян Венев. Вестникът не пропуска брой дори по време на Втората световна война.
От 1935 до 1944 г. Райко Алексиев е председател на Съюза на българските художници. Под неговото перо излизат над 5000 смели сатирични карикатури. Той не е свързан с нито една партия. През Втората световна война остро воюва срещу спекулата. По същото време герои на неговите карикатури са Хитлер, Мусолини, Чърчил, Рузвелт. Той не щади и Сталин. Едно от обвиненията срещу Райко Алексиев е прословутата му карикатура на Сталин. Със силата на сарказма си авторът стряска и властта, и опозицията. Многократно е предупреждаван от близките си да напусне страната, но той отказва.

На 10 септември 1944 г. известният български карикатурист, живописец, писател-хуморист, общественик и редактор Райко Алексиев е арестуван в прочутото Писателско кафене на бул. „Цар Освободител“ в София. Отведен е в училището на глухите, където 2 месеца е жестоко малтретиран и на 18 ноември 1944 г. умира. Присъдата е издадена през 1945 г. и имуществото му е изцяло конфискувано. Семейството на Райко Алексиев – съпругата му Весела Алексиева и синовете му Веселин, Радослав и Александър – са изпратени в лагер. До 1965 г., когато съпругата му напуска България, тя е била непрекъснато преследвана и тероризирана. Жертва на комунистическия режим е синът му Радослав (наследил дарбите на баща си). Единствен той от фамилията остава в България и до края на живота си е преследван, затварян и тормозен. През 1975 г. успява да отиде при майка си в Германия и малко след това умира.

През 2002 г. на името на Райко Алексиев е учредена национална литературна награда за хумор и сатира, връчвана от община Пазарджик. Присъжда се на всеки 3 години, на 7 март, на български писатели за цялостно литературно творчество и принос в областта на хумора и сатирата.

29/04/2026

РУБРИКА „ЦЕННИ КНИГИ В АРХИВИТЕ”

В рубриката ни „Ценни книги в архивите“ миналия път ви представихме най-значимият, капиталния труд на проф. Иван Батаклиев „Пазарджик и Пазарджишко. Историко-географски преглед“. В основата му лежи друго мащабно изследване на още младия географ и историк Батаклиев - първата значима книга на пазардишкия учен „Град Татар-Пазарджик. Историко-географски преглед“ . То е сред книжната съкровищница на Държавен архив – Пазарджик и е с висока библиографска и антикварна стойност. Трудът на младия ерудит е издание на Татар-Пазарджишката община, отпечатан е в Кооперативна печатница „Гутенберг“ в София през 1923 г.

Проф. Иван Батаклиев в предговорът на книгата разказва как се е зародила идеята за написването й, а именно прочитът на „малката, но с твърде голяма научна стойност книга: „Географико-историко-статистическо описание на Татар-Пазарджишката кааза“, на Стефан Захариев“, издадена във Виена през 1870 г. Вдъхновен от това проучване младият Батаклиев решава да събере знания и напише „по-обстойно историята и географията“ на родния си град, което счита за свой дълг: „Съдбата на града, в който сме родени или живеем, всякога трябва да ни интересува, да е близка до нашето сърце и душа, защото преди всичко, неговото благоденствие е и наше, неговата съдба – това е нашата съдба“. Първият значим научен труд на проф. Батаклиев е с 445 страници, твърди корици и размери 16x23 см., с подзаглавие „Историко-географски преглед (със 7 факсимилета, 1 чертеж и 11 портрета в текста и 23 фотографски снимки, 1 карта и 1 план извън текста)“. Тази внушителна като знания от дн. гл. точка научно-популярна книга , рецензирана от професорите Анастас Иширков и Васил Златарски, „изстрелва“ младият учен в преподавателския екип на Софийския университет, където е назначен като главен асистент по география в катедрата по обща география и културно-политическа география.

В предговорът на „Град Татар-Пазарджик. Историко-географско изследване“ Баталкиев обосновава „кое го е накарало да се залови за тая работа“: от една страна – да събере и изложи географията и историята на нашия град, от друга – „да се създаде по-голям интерес върху миналото му и се тури начало на едно системно, не само историко-географско, но и археологическо, етнографско, езиковно и пр. Една история не се пише изведнъж и пълна, и съвършена. Нужни са години, цели поколения дори, и то взаимна и многостранна работа. Татар-Пазарджик има своята история интересна, повече отколкото може да се очаква, но чака своя майстор.“

Научната дейност на проф. Батаклиев включва различни области на географското знание – определят го като първостроител на модерната българска политическа география и антропогеография, защото разглежда не само взаимодействието между човека и природата, а и по-новото схващане за последиците от това взаимодействие. С научната си работа доразвива политическата география у нас и се счита за основоположник на геополитиката и антропогеографията в България.

28/04/2026

„Интересно в архивите“

Уважаеми читатели,

По повод 150-ата годишнина от Априлското въстание ви представяме ценна снимка от колекцията на отдел „Държавен архив“ – Пазарджик. На нея са членовете на Пазарджишкия революционен комитет, сред които Никола Стоименов, Константин Величков, Георги Брегов, Георги Пенев и Христо Загорски - член на революционния комитет в Карлово.
Дата: 2 юли 1875 г.
ЧП 208

20/04/2026

150 ГОДИНИ ОТ АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ

Иван Соколов – пазарджишкият представител в Първото велико народно събрание в Оборище

Роден в с. Върба, Радомирско, през 1844 г., Иван Соколов започва образованието си в местното училище. Работи като слуга при радомирския кадия, с когото заминава през 1859 г. за Цариград. Там, с помощта на Драган Цанков, е настанен в униатско училище, а през 1862 г. учи в реална гимназия в Загреб.

През 1867 г. отива в Белград и се включва във Втората българска легия, а след нейното разпускане продължава към Букурещ, където работи в редакцията на в. „Народност“. От 1870 г. последователно е учител в с. Бали Ефенди (дн. Княжево), Кюстендил, Самоков и Пазарджик.

Свързва се с видни революционери като Константин Величков, Тодор Каблешков и Георги Бенковски и участва в подготовката на Априлското въстание. Назначен е за военен ръководител на въстаниците от Брациговския район и представител на Пазарджик в Оборище, като участва в изработването на плана за въстанието.

По време на Априлското въстание (1876) е комендант на Панагюрище и активно участва с четата си по пътя за Стрелча. След разгрома на въстанието емигрира в Одеса, където се записва в Българското опълчение и се отличава в боевете при Шипка по време на Руско-турската война (1877–1878), като е произведен в чин прапоршчик.

Награден е с множество отличия: медал за участие в Опълчението, медал „Св. Александър“ V степен, Кръст „За храброст“ IV степен и медал в памет на Освобождението.
След Освобождението продължава да служи на България – работи в Източна Румелия, става началник на жандармерията в Пазарджик, а по-късно – на румелийската полиция в Пловдив. Участва активно в подготовката и осъществяването на Съединението (1885) и Сръбско-българската война (1885).

Иван Соколов остава пример за отдаденост към знанието, дълг и родолюбие – като общественик, училищен настоятел и председател на Македонското дружество в Пазарджик.

По повод 150-годишнината от Априлското въстание, през месец май във фоайето на отдел „Държавен архив“ – Пазарджик, ще бъдат изложени витрини със съхранени документи в архива за Априлското въстание.

14/04/2026

Уважаеми читатели,
В днешното издание на рубриката „Хората в архивите“ имаме удоволствието да ви представим Атанас Икономов, директор на „Държавен архив“ – Пазарджик през периода 1986 - 1994 г..
Атанас Икономов е роден на 14 август 1933 г. в с. Нова Ловча, Гоцеделчевско. Започва своето образование в родното си село, след което продължава в прогимназията в с. Гайтаниново и в средно педагогическо училище в Гоце Делчев. Завършва специалност „Педагогика и история“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“.
Атанас Икономов започва своята професионална кариера в родното си село, а след това продължава като учител, заместник-директор и директор в различни училища в Кърджалийския, Смолянския и Пазарджишкия окръг. Освен това, Икономов е работил като директор на българското училище в Будапеща, Унгария, както и като инспектор и началник на отдел „Народна просвета“. Той е и автор на „Водното дело в Пазарджишки окръг“ (1990, в съавторство с Надка Митрева), „Моят живот от Алиботуш до Будапеща“ (2005) и други.

26/03/2026

По повод 75 г. от създаването на архивите в България, днес в рубриката „Интересно в архивите“ ви представяме един любопитен документ от първото десетилетие на ХХ век – „Реч на Министъра на вътрешните работи Михаил Такев, произнесена пред ХІV-то обикновено Народно събрание на 27 юни 1908 г. “
Адвокат, публицист и политик, министър и депутат - Михаил Такев (1864-1920) е останал в историята като един от участниците в провъзгласяването на Независимостта на България на 22 септември 1908 г. във Велико Търново. Той е част от екипа на цар Фердинанд и на правителството на Александър Малинов в качеството си на министър на вътрешните работи. Михаил Такев е един от създателите на Демократическата партия, обстоятелство, направило го близък приятел с Алеко Константинов, убит на 11 май 1897 г. – според официалната версия – с куршуми, предназначени за Такев.
Интересът и успехите на Михаил Такев в политиката вървят ръка за ръка с уменията му в областта на публицистиката и ораторското майсторство. Известен с образния си и завладяващ език от предизборни кампании, той е запомнен със стотици речи, произнесени на различни места в страната. Тук представяме една от речите му като министър на вътрешните работи в правителството на Александър Малинов, произнесена на 27 юни 1908 г. в заседание на извънредна сесия на 14-тото обикновено Народно събрание, месеци преди провъзгласяването Независимостта на България.
Само месец по-рано – на 25 май - на парламентарните избори партията на Такев – Демократическата - получава пълно мнозинство в Народното събрание със 170 народни представители, доминирано до този момент от Народнолибералната партия. В словото си Михаил Такев прави анализ на причините за убедителната изборна победа на демократите, за необоримите им предимства пред другите партии-кандидати за власт. Обосновава се с анализ на вътрешното състояние на партиите, управлявали България в последните десетилетия. Такев аргументира тезата си, че Демократическата партия е неизбежният избор на държавният глава за управление на страната – твърди, че е единствена алтернатива на досегашната власт, защото винаги подкрепя външната политика на страната, независимо от кой политик или партия е осъществена; защото в редовете й са повечето млади хора на България; защото е допринесла за построяването на жп линията и за одържавяването на съществуващата такава; защото не разчита на печатни издания, а на живите контакти, на срещите с избирателите. В словото си формулира основните четири свободи на всеки българин избирател: на слово, на печата, на събрание, на избори и неприкосновеност на личността и на жилището.
В тази дълга и многопластова реч Михаил Такев анализира и предходните „несвободни“ избори от 1903 г. Той подробно обяснява защо, как и кои градски и селски общини са „разтурени“ във времето му като министър на вътрешните работи; отрича аргументите на политическите противници за спечелването на изборите от Демократическата партия, като напр. „моралното влияние“ чрез държавни чиновници и техните агитации; мотивира се за победата на партията му със спечеленото доверие не само на държавния глава, но и на народа, спечелено с „два чифта цървули“, „че 25 май (денят на изборите през 1908 г.) ни научи на едно: ходете между хората, учете този народ, подайте ръката си нему, спете в неговата котара, яжте от неговия хляб, пийте от неговата стомна, асмилирайте го с вас, накарайте го да дойде подир вас да ви следва и бъдете спокойни – този народ е чудесен“. Такев показва освен ораторски умения и завидни юридически знания като обяснява сложността на някои правни процедури при разследване и обвиняване на обществени личности за злоупотреби; отрича „вулгарната агитация“ на предшествениците, обещавали облаги и създавали условия за корупция и за кървав терор по време на избори. Такев е първият политик, дръзнал да пренебрегне и да не изпълнява „повелите“ на Законът за печата от онова време, давал право на полицията да конфискува всеки вестник с публикации срещу властта. В тази своя реч Министърът на вътрешните работи мотивира и искането си за отмяна на законът за полевите съдилища срещу българските граждани, заявява, че ще отмени забраната за публични събрания и законът за сдружаванията, засягащ учителите.
Финалните думи в речта са адресирани до целия парламент: „И аз се надявам с вашето просветено съдействие да насадим тия три начала, които аз проповядвах в народа и които действително ще направят нашия народ велик: равенство пред законите на страната, братство между всички граждани, без разлика на вяра, народност и свобода по всички направления в нашия обществен живот“
Речта на Михаил Такев, издадена от в. „Пряпорец“ през 1908 г. е част от документалното богатство на Държавен архив – Пазарджик и оформена в самостоятелна единица – ЧП 728. Дарена е от видния пазарджишки съдия, адвокат и лектор по право Александър Цонов.

25/03/2026

РУБРИКА „ЦЕННИ КНИГИ В АРХИВИТЕ”

„ПАЗАРДЖИК И ПАЗАРДЖИШКО“ НА ПРОФ. ИВАН БАТАКЛИЕВ

Книгата на проф. Иван Батаклиев „Пазарджик и Пазарджишко“ от 1969 г. е продължение на изследването „Гр. Татар Пазарджик – историко-географски преглед“ (1923 г.). В обхвата на събирането и изследването на област Пазарджик влизат селата от бившата Пазарджишка околия, новият град Септември, селата около Белово, 64 съществуващи села и 6 изчезнали села по време на Освобождението на България.

Област Пазарджик, която в географските си граници обхваща Пазарджишкото поле, южните разклонения на Средна гора и северните разклонения на Родопите, е най-голямата област, очертана още по турско време. В нея влизат и бившите Панагюрска и Пещерска околии, които заедно с Пазарджишка околия съставляват Татарпазарджишката кааза.

„Пазарджик и Пазарджишко“ е историко-географско изследване на самия Пазарджик и на населените места в областта. Проучванията на проф. Батаклиев предлагат една по-пълна краеведска картина на селата и дават възможност за опознаване на този край. В книгата намират място и духовно-културните черти на селата.

В Пазарджишки окръг полето е равно като длан, обградено от планини, а най-голямата вътрешна река – Марица – преминава през него. Всичко това създава една хармония на разнообразие в природата. Тракийската низина се простира до Чирпанските ридове, като само при Пловдив хълмовете нарушават равнинността ѝ и придават приказен вид на града. „Вратата“ на Севернотракийската равнина се отваря при Гара Белово и разкрива необятната шир на Пазарджишкото поле. Съседните планини – Средна гора и Родопите – изненадват със своите различия. Средна гора е богата на лозарски райони, известна с термоминералните си извори (с. Баня и гр. Стрелча). Западните Родопи са известни със своите иглолистни гори, а Чепинската котловина е прочута със своите термоминерални бани и боров въздух.

Историята на областта е изпълнена със събития от древността, свързани с Главния път от Средна Европа през Белград – Траянова врата – Константинопол. Известно е поражението, което византийският император Василий II претърпява от българската войска, начело с цар Самуил, при Траянова врата. Третият кръстоносен поход също преминава през Траянова врата, след което се отбива към Баткунската крепост. Цяла Северна Тракия и планинският проход често са били гранична област между България и Византия. Интересен факт е, че българите, дори по време на византийското робство, продължават да пишат на български език, което може да се види в документ, открит в развалините на манастира св. Спас при Голямо Белово. Турското завоевание води до унищожаване на много български села, потурчване на населението и налагане на турски феодализъм чрез чифлиците, но и до основаването на Пазарджик през XV век.

Проф. Иван Батаклиев работи върху „Пазарджик и Пазарджишко. Историко-географски преглед“ в продължение на много години – от 1925 до 1966 г. Книгата представлява уникално и обстойно изследване, каквото не притежава нито един друг български град.

24/03/2026

75 ГОДИНИ БЪЛГАРСКИ ДЪРЖАВНИ АРХИВИ
„ХОРАТА В АРХИВИТЕ“

В днешната ни публикация по повод 75 години от създаването на Държавните архиви ви споделяме спомен на първия служител и ръководител на архива Мария Шишиньова, която споделя своите впечатления от създаването на архива, както и за отговорността и предизвикателствата пред които са били изправени служителите на „Държавен архив“ - Пазарджик в първите десетилетия от създаването му. .

„Първият ми работен ден беше на 25 март 1960 г. Посрещнаха ме с една дървена перодръжка, една трета от работна стая и… толкова телефон. Това беше материалната база на новия архивен институт.

От онези дни особено ярко си спомням срещата си с Михаил Алексиев, началник на Архивно управление. Той ме посрещна с думите: „От сега нататък в бъдещата си работа помни заветните слова на Виктор Юго: „Миналото никога не умира, сред хората живее човекът, а човекът е един необятен космос.“

Едва ли тогава осъзнавах какво точно ми предстои. Въпреки че Пловдивският държавен архив вече работеше с предприятията, учрежденията и организациите на територията на Пазарджишкия окръг, пред нас стоеше огромна по мащаби задача. Създаването на материалната база за самия институт, изграждане на архивохранилища, обучение на кадрите, както и да се справим с огромното негативно отношение към документите и към института като цяло.

Тази непреодолима пречка беше изпитание за мисленето и подхода ни, но през тези десетилетия, с всеотдайния труд на поколения архивисти и с вярата в значимостта на нашето дело, бе изграден и продължава да се изгражда днешният Държавен архив – Пазарджик.“

Мария Шишиньова е ръководител на Държавен архив - Пазарджик в периода 1960-1969 г. Интервюто с г-жа Шишиньова и снимката са взети от създадения от екипа на Държавен архив - Пазарджик филм по повод 40 години от създаването на архива през 2000 г.

10/03/2026

Уважаеми приятели и съмишленици,

От този ден започваме публикациите по повод отбелязването на 75-годишнината на държавните архиви през 2026 г. Първата публикация е в поредицата „Хората в архивите“, която цели да покаже на обществеността служителите съхранили през годините документалната памет на града и областта ни.

Първият служител, който днес ви представяме е Цветан Гиздов - ръководител на „Държавен архив“ - Пазарджик за периода от 1969 до 1985 г.

Цветан Димитров Гиздов е роден на 18 септември 1920 г. в Пазарджик в семейството на Елена и Димитър Гиздови. През 1939 г. завършва реална гимназия и започва да учи право в Юридическия факултет на Софийския университет. От м. май 1945 г. е правоспособен адвокат и като такъв практикува няколко години. По късно, 1948-1949 г. е назначен за заместник Окръжен прокурор. През 1952 г. записва висша партийна школа в София, която завършва през 1955 г. След това в продължение на три години работи като преподавател в Школата за подготовка на ръководни кадри за селското стопанство в Пазарджик. По-късно е член на редколегията към в. „Отечествен глас“ – Пловдив и завеждащ отдел „Култура“.

От 10 февруари 1959 г. е Главен редактор на в. „Септемврийско знаме“ – Пазарджик, където се утвърждава като професионален журналист. В продължение на десет години Гиздов работи за подобряване списването на вестника, увеличаване тиража и популяризирането му извън пределите на окръга, създава цинкография в печатницата. Плод на журналистическото му перо са десетките статии, очерци, политически коментари, пътеписи, рецензии и др. публикувани в централни вестници и списания. За журналистическата му дейност през 1968 г. Съюзът на българските журналисти го награждава.

На 16 декември 1969 г. е назначен за началник на Окръжен държавен архив – Пазарджик, който успешно ръководи в продължение на 16 години. Изключително големи са заслугите му за построяване на настоящата сграда на архива (1977-1980 г.), първата модерна и съвременна база в България, съхраняваща документалното богатство на региона. С личния си авторитет и богата ерудиция Цветан Гиздов печели доверието на хората. Доказателство за това е организираният от него прием на документи, създаването на фондове, завеждането на спомени на личности, творци и хора с принос за развитието на обществено-политическия и културен живот на България и региона. Сред тях са документалните материали на поетите родени в Пазарджик – Димитър Бояджиев, Теодор Траянов и Никола Фурнаджиев, на които създава лични фондове в архива.
Първата документална експозиция отваря врати през 1982 година по повод 100 години от рождението на Теодор Траянов. Националното честване се провежда в родния град на поета, а изложбата е открита на 19 март 1982 г. от председателя на Комитета за култура – Георги Йорданов. Отново по инициатива на Цветан Гиздов за 25 годишнината на архива (5 ноември 1985 г.) се организира научна сесия, посветена на тримата поети, които са представени от литературните критици - доц. Симеон Хаджикосев, проф. Тончо Жечев, ст.н.с. Стоян Илиев и поета Христо Радевски. Същият ден, в сградата на архива официално са открити от проф. Дойно Дойнов в качеството си на председател на ГУА, другите две документални експозиции.

В края на 1985 г. Цвeтан Гиздов се пенсионира. Паралелно със служебните си задължения, Гиздов се изявява в обществения и политически живот. Дълги години (1964 – 1986 г. ) е председател на Окръжния комитет за защита на мира (ОКЗМ) в Пазарджик. Под ръководството му е организиран „Обществен съд“ в Пазарджик, против агресията във Виетнам. Като главен обвинител в процеса, той привлича за свидетели видни журналисти, общественици, писатели и поети. Събитието е с широк отзвук за времето си. Значим е приносът му и за развитие на музикалния живот в града. Около 30 години свири в ансамбъл „Маестро Г. Атанасов“, ползвайки различни инструменти. Той е един от първите преподаватели по цигулка и кларинет към Детската музикална школа. Изключителни заслуги има за създаване на симфоничен оркестър и оперетен театър в Пазарджик. През 70-те години на миналия век, той е един от най-изявените лектори и на Дружеството за разпространение на научни знания „Г. Кирков“. Творческото вдъхновение не го напуска до края на живота му. До последния си дъх пише своите очерци за събития и лица, които са портрет на обществените порядки и времето, в което живее. Цветан Гиздов умира на 02.01.1990 г. на шестдесет и девет годишна възраст в Пазарджик.

10/03/2026

09/03/2026

РИМ – Пазарджик представя книгата „Бившите хора“ на концлагерна България“ от проф. д.н. Мартин Иванов

Регионален исторически музей – Пазарджик кани граждани, изследователи и всички, които се интересуват от близкото минало на България, на представяне на книгата „Бившите хора“ на концлагерна България“ от проф. д.н. Мартин Иванов.
Събитието ще се проведе на 12 март 2026 г. (четвъртък) от 17:30 часа в конферентната зала в централната сграда на РИМ – Пазарджик.
В периода 2011 – 2013 г. авторът на книгата е председател на Държавна агенция „Архиви“. На 15 октомври 2013 г. е назначен за секретар по култура, образование и национална идентичност в администрацията на президента Росен Плевнелиев. От 6 август до 7 ноември 2014 г. е министър на културата в служебното правителство на Георги Близнашки, а от 2016 до 2020 г. е посланик във Финландия и Естония.
Член е на редакционния съвет на списание „История“ на издателство „Аз Буки“ от 2012 г. От 2015 г. е доцент в катедра „Социология“ на СУ „Св. Климент Охридски“, а от 2021 – доктор на науките. От 2024 година е професор.
Книгата разглежда съдбата на т.нар. „бивши хора“ – понятие, с което комунистическата власт след 1944 г. заклеймява стотици хиляди българи, принадлежали или обвинени, че принадлежат към елита на предишния обществен и политически ред. Под тази стигма попадат индустриалци, търговци, офицери, интелектуалци, предприемачи и техните семейства – хора, които се превръщат в обект на системни репресии.
През чистки, конфискации, изселвания, ограничения на професионалната и личната свобода и през вълни от политическо преследване, тези хора са принудени да преживеят драматичната трансформация на живота си. Белязани като „остатъци от буржоазията“, мнозина от тях се оказват в условията на една нова, репресивна реалност, която променя съдбите им за десетилетия напред.
В своето изследване проф. Мартин Иванов насочва вниманието към ежедневието и адаптацията на „бившите хора“ в комунистическа България – към усилията им да оцелеят и да изградят нов живот върху руините на отнетото минало. Книгата стъпва както върху архивни документи, включително материали от архивите на Държавна сигурност, така и върху свидетелства и спомени на самите потърпевши. Така изследването се стреми да даде глас на онези, чиито истории дълго време са били заглушавани.
Представянето на книгата ще даде възможност на публиката да се запознае по-отблизо с темата, да чуе повече за процеса на изследването и да участва в разговор за паметта, историческата истина и съдбите на хората, преживели репресиите на тоталитарния режим.
Входът е свободен.

26/01/2026

135 ГОД. ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ПРОФ. ИВАН БАТАКЛИЕВ

Нашият изтъкнат съгражданин проф. Иван Батаклиев - виден български географ, историк и геополитик - е роден на 24 януари 1891 г. в гр. Пазарджик, в квартал Чиксалън (около храм „Св. Архангел Михаил“ в Пазарджик). Баща му, Атанас, е роден през 1854 г. в Батак и още невръстен останал сирак. Оцелял по чудо от масовото клане по време на Априлското въстание от 1876 г.

Спомени на близките гласят, че бил продаден от башибозука срещу половин лира за ратай на дядо Златко Панджов от с. Дебращица. Там бил около две години, после се преселил в Пазарджик, където работил като слуга в дома на известния богат българин Николаки Христович. Притежавал буден ум, ограмотил се и е назначен за чиновник в местния затвор. Там е сполетян от нещастен случай и осакатял, поради което бил пенсиониран с 12 лева месечна финансова подкрепа и за да може да се препитава, отворил малък търговски дюкян. Задомил се с Тодора Христоскова, чийто род е от с. Щърково, пазарджишко. Родили им се девет деца, но успели да отгледат само пет от тях. Първото дете на семейството е именно Иван. Атанас Батаклиев умира на 08.12.1913 г. на 59 г.
Иван Батаклиев учи до пети гимназиален клас в родния си град, а след това завършва Пловдивската мъжка гимназия през 1909 година. Същата година се записва за студент в Софийския университет. Избира да следва география и като втора специалност – история.

През есента на 1912 г. Иван Батаклиев е повикан за редовна военна служба в Трети артилерийски полк в гр. Пловдив. Като по-образован момък през 1913 г. завършва офицерската школа в Княжево с чин поручик и е изпратен веднага на фронта край Кавадарци в Македония, където участва във вихъра на Междусъюзническата война, за което е награден с кръст „За храброст“. През 1914 г., въпреки всички трудности успява да завърши висшето си образование и още същата година е назначен за гимназиален учител в Хасковската гимназия. Жени се за Мария Иванова - учителка от Хасково, дъщеря на диарбекирски заточеник. Стават родители на три деца - дъщеря Славка и синове Любен и Тодор.

По време на Първата световна война през есента на 1915 г. е мобилизиран като командир на батарея и е на фронта до есента на 1918 година. По време на войната започва да пише статии за обекти, през които е преминал - за долината на р. Козлудере, приток на р. Вардар, Серското поле и Орфанския залив на Бяло море, където е стигнал с батареята си, отпечатани във в. „Балканска трибуна“ .

След демобилизацията учителства в Пазарджик - 1918-1924 г. Първият му научен труд - „Оризовата култура в Татар - Пазарджишкото поле“ е публикуван в сп. „Естествознание и география“ през 1921 г. и слага началото на неговата активна научна дейност.

През 1923 г., в резултат на продължителни проучвания на родния си град излиза от печат един от най-значителните му трудове - книгата „Град Татар-Пазарджик, историко-географски преглед“, рецензирана от професорите Анастас Иширков и Васил Златарски и издаден от Пазарджишката община. Благодарение на тази книга на 29 май 1924 г. е назначен като главен асистент по география в СУ, в катедрата по обща география и културно-политическа география, ръководена от проф. Иширков. Иван Батаклиев е четвъртият преподавател в специалността география след професорите Анастас Иширков, Жеко Радев и доцент д-р Крум Дрончилов.

За повишаване на научната си подготовка през учебната 1927/1928 г. специализира в Германия, в градовете Йена и Берлин. С хабилитационния си труд „Чепино. Специално-географски проучвания“ спечелва конкурс и от 16 юни 1930 година е хабилитиран за доцент към катедрата по обща география и културно-политическа география. През 1933 г., след заболяването и пенсионирането на проф. Иширков, Иван Батаклиев поема от него ръководството на катедрата. Замества го и като преподавател по география в Свободния университет за политически и стопански науки (сега УНСС).

През 1933 г. специализира и започва докторантура във Виена, Австрия, а през следващата година участва с научен доклад на Международния географски конгрес във Варшава (Полша).
С активното си съпричастие в научно-преподавателската дейност печели доверието на колеги и студенти. Иван Батаклиев е от инициаторите за обединяване на географите в страната чрез създаване на Българско географско дружество, става негов втори председател след проф. Иширков, несменяем в продължение на цяло десетилетие (1934 - 1945).
В този период, при активното му участие, излизат 10 тома „Известия на Българското географско дружество“. Научно изследователската дейност и служебните ангажименти издигат името му на учен на още по-висок пиедестал и от 05.02.1935 г. е избран за извънреден професор по обща и културно-политическа география на СУ. Става водеща фигура в национален мащаб сред научно-географските ни среди.

През 1936 г. проф. Батаклиев е инициатор, организатор и главен секретар на „Четвъртия конгрес на славянските географи и етнографи“, проведен в София. Събитието е било широко отразено в средствата за масова информация като най-голямото научно и културно събитие с международно участие, провеждано дотогава в следосвобожденска България. На конгреса участват 323 учени от 10 страни. В чест на конгреса е издадена и серия пощенски марки. Конгресът се е провел под върховното покровителство на държавния глава, Н.В. Цар Борис III. За организирането и провеждането на конгреса проф. Иван Батаклиев е награден с орден „Св. Александър“.
Непрестанната му научно-изследователска и преподавателска работа укрепва влиянието му и го прави учен, който непрекъснато усъвършенства професионалното си ниво, сверявайки го с постиженията на колегите му в Европа. През 1938 г. предприема шестмесечна специализация на собствени разноски във Франция, в градовете Тулуза и Париж, във Великобритания – Лондон и Глазгоу и в Холандия – Амстердам, където участва с научен доклад на международния географски конгрес, а през 1939 г. с група географи посещава Гърция.
Признание за всестранната научна дейност в областта на географската наука е избирането му за член-кореспондент на географските дружества в Берлин, Прага, Белград, Вюрцбург, Грайфсвалд, Българския археологически институт, действителен
член на Тракийския научен институт и Съюза на научните работници, почетен член на Померанското географско дружество и много други.

Академичните ни среди наблюдават невероятния му растеж на учен и от 12.06.1943 г. вече е редовен професор в Софийския университет. Възходът му на проспериращ деец в родното ни образование се простира до 1944-45 г., когато оглавява като декан Историко-филологическия факултет на Софийския университет. Същевременно до 1947 г. е ръководител на катедрата по обща и културно-политическа география на Софийския университет. През същия период е и директор на Географския институт към него.

Малко известен факт е, че проф. Иван Батаклиев е действителният основоположник на „ландшафтознанието” като самостоятелен дял на географията у нас, а по-късно и като самостоятелна научна дисциплина. Той е първият български автор, въвел през далечната 1934 г., новите научни понятия и термините „ландшафт” и „ландшафтознание” в разработката си „Ландшафтно поделение на България”, публикувана в „Годишник на Софийския университет”, Историческо-филологически факултет – книга ХХХ.13. Той първи направил оригинално аргументирано ландшафтно деление на България, представено върху първата ландшафтна карта на България. На нея са описани подробно и са картографирани 5 вида ландшафти с техните части у нас.

Също така с основание е смятан за основоположник на българската геополитика. Именно Батаклиев, на основата на широк икономогеографски анализ, дефинира “посредното географско положение на България” като “най-балканската държава.” Той е един от първите в българската географска наука, който осъзнава и анализира геополитическото положение на Отечеството ни и произтичащите от него предимства. Както сам той казва: "това положение е главната основа на силата на българската държава, но и на нейната слабост."

Още през 40-те години проф. Иван Батаклиев изтъква предимствата на геополитическото разположение на България. Неговите аргументи от исторически, икономически и етнически характер за принадлежността на Западна Тракия към България са използвани в Париж през 1947 г. от българската делегация, която заминава да защитава българската национална клауза срещу претенциите на Гърция за Родопите при сключване на мирния договор след края на Втората световна война.

За жалост в живота на видния учен настъпват дни и на незаслужени огорчения. През 1945 г. е изключен от Българското географско дружество, а на 10 октомври 1947 година е неочаквано уволнен от Университета (без право на пенсия и на купони за храна). Мотивировката е политическа – за „великобългарска противонародна дейност“ и за социалдемократическата му партийна принадлежност от студентските години. Но той намира физически и морални сили да продължи своите научни занимания на собствени разноски.

Безспорни са заслугите на проф. Иван Батаклиев. Той е автор на голям брой научни изследвания и статии с твърде разнообразно съдържание, посветени не само на родния му край- Пазарджик и на Родопите, но и на България като цяло.

Проф. Иван Батаклиев ни е оставил голямо по обем и съдържание неоценимо научно - изследователско наследство. Стотици научни трудове обогатяват родната ни историко - географска мисъл, като повече от 20 са издадени и на чужди езици. Публикува и научно-популярни статии в много вестници като „Дъга“, „Мир“, „Зора“, „Свободен народ“, „Кооперативна защита“ и в пазарджишките – „Лъча“ и „Подем“, а през последните 10 – 15 години от живота му – в окръжния орган „Септемврийско знаме“.

В края на 60-те години проф. Иван Батаклиев завършва своя върховен труд „Пазарджик и Пазарджишко. Историко-географски преглед“, върху който е работил от 1925 до 1966 година. Книгата е издадена през 1969 г.

Известни са и трудовете му „История на църквата Св. Богородица“ в Пазарджик" и „Чепино“, както и книгите за стопанското значение на Беломорието, за Македония, за разни краища на България и останалия свят. За тази му народополезна дейност за изучаване на географските условия и историческото минало на Пазарджишко, отразени в много трудове, за деня на славянските просветители през 1970 г. е удостоен с орден „Св. св. Кирил и Методи“, I степен.

За своите заслуги проф. Батаклиев е провъзгласен посмъртно за почетен гражданин на Пазарджик. На негово име са наименувани улица и основно училище в града, а в израз на признание за значителния му принос за българската наука през месец май 1998 г., във връзка с честването на 100 години от учредяване на Географския институт в Софийския университет, една от аудиториите в Ректората е наименувана на
негово име. През 1962 г. е удостоен със златна значка „Отличие за читалищна дейност” от Националния съвет на Отечествения фронт.

Проф. д-р Иван Батаклиев умира на 15 декември 1973 г., оставяйки незаличима следа не само у своите съграждани, но и в научните ни среди за поколения наред.