19/05/2025
Във връзка с Националната библиотечна седмица 2025 година на страницата ни за поредна година ви представяме творби от Местните творци любители.
"Савита "
В мига, в който тя дойде в нашия дом, животът за мен свърши. То не че беше кой знае какъв живот – бях свикнала да живея в сенките и с безразличие да наблюдавам случващото се наоколо, без ясна представа какво се очаква от мен, а още по-малко какво искам. Не бях амбициозна по природа и все не покривах очакванията на моите близки.
А тя! Тя блестеше като звезда, привличаше хората като магнит. Само миг ѝ бе необходим и ги грабваше – с поглед, с усмивка, с жест – без думи дори. Дали беше красива? Сигурно. Човек би могъл да заключи, че чертите ѝ са правилни, косата чуплива и лъскава, фигурата гъвкава, очите два немирни пламъка. Но в нейното присъствие никой не разсъждаваше нормално, нито пък много, много се замисляше каква е. Всеки просто искаше да е по-близо до нея – като весело припукващ зимен огън, на който да се стоплиш и порадваш.
Брат ми бе срещнал Савита по време на една командировка и бе хлътнал до уши, побърза да я доведе в къщи понеже вече не можеше да се отдели от нея. На свой ред родителите ми бяха възхитени, бързаха да я запознаят със всички наоколо за да се похвалят, а тя с колкото повече хора общуваше толкова по-енергична и весела ставаше. Сякаш имаше безкрайни запаси от енергия! Лично мен общуването с много хора бързо ме изтощава. За всички тя бе звезда, само за мен бе черна дупка, която заплашваше да ме погълне, защото в нейното присъствие аз вече се чувствах абсолютно невидима.
Разбира се тези неща ги усещах само аз, тъй като бях свикнала да наблюдавам и анализирам ситуациите и само когато е неизбежно да вземам участие в тях. Освен това, като се има предвид дистанцията на времето, днес пиша по-спокойно и обективно. А тогава бях само на 18… Предстояха ми бал, изпити, кандидатстване, а аз не си бях избрала нито тоалет, нито пък бях наясно какво искам да следвам – все неща, за които майка ми ме упрекваше. И изведнъж се появи тя – знаеше какво да каже или направи във всяка ситуация, пееше, танцуваше, практикуваше йога, занимаваше се с фотография. И всичко вършеше с лекота! А аз бях тромава и непохватна, с неимоверни усилия водех разговор, зубрех от сутрин до вечер за да мога да изкарам прилични оценки. И преди не можех да си представя какво бъдеще искам за себе си, а след като дойде Савита вече не знаех дали изобщо ще имам някакво. Пред мен бе само пустота и сивота. Скърцах със зъби, цупех се, опитвах се да се скрия в миша дупка и да избягам от всички, но тя винаги ме намираше, все едно бе дошла специално за мен – да ме тормози, да ми покаже колко съм безполезна. Сядаше и започваше толкова непринуден разговор, че думите сами си излизаха от устата ми, против волята ми.
Не мислиш ли, че ще ти бъде интересно да се занимаваш с фотография, да прекарваш време сред природата, чакайки подходящия момент за идеалния кадър? – така някак си между другото подхвърляше тя. - Или пък мечтаеш да бъдеш ботаник и да изследваш непознати растителни видове. Родопа наистина е удивителна планина – не мислиш ли, че би се чувствала на мястото си сред разцъфналите юнски поляни. А може би обичаш да пишеш или да изработваш нещо с ръцете си? Къде е твоята страст?
„Интересно“ , „мечтаеш“, „обичаш“, „страст“ – все думи толкова несвойствени на моята природа, че не може да бъде повече. И тогава се обаждаше майка ми с превзет глас:
О, скъпа, Милица никога не е блестяла с особени таланти. Тя не е арт натура като теб.
Колкото и дълго да отлагах дойде време да си избера рокля за бала. Е, не държах да бъде рокля – исках нещо семпло и изчистено, по възможност панталон, и по възможност в черно. Майка ми естествено настоя Савита да дойде с нас като „моден експерт“. Още от вечерта знаех, че на другия ден съм обречена. Цяла нощ сънувах как ме карат да меря рокли във всички цветове на дъгата, а накрая си тръгвам от магазина с къс гащеризон, който иначе много би подхождал на прасенцето Пепа. За мое изумление следващият ден протече по начин, който никога не съм си и представяла. От няколкото думи, които Савита успя майсторски да изтръгне от мен, тя разбра моето желание и още в ранния следобед стоях облечена в красив дълъг черен гащеризон.
Но миличка, все пак не би ли искала да пробваш и някоя рокля или нещо в по-светъл цвят. – отново се обаждаше майка ми.
Но госпожо – меко се намесваше Савита – нейната кожа е тъй бяла и нежна и черният цвят я подчертава така добре. А ако добавим и този сребрист колан и обувки на платформа със същият акцент, мисля че ще се получи много стилен тоалет.
Е, щом ти го казваш. – веднага се кротваше мама.
Не можех да повярвам, но в този момент изпитах истинска благодарност към Савита. Тя никога не се налагаше, не се караше, но самото ѝ присъствие бе тъй силно и въздействащо, че никой дори и не се опитваше да ѝ оспорва нещо. Е, поне никой в нашето обкръжение.
И така един ден тя просто си събра багажа и напусна брат ми. Ей така, без да дава излишни обяснения. Каза единствено, че вече не вижда бъдеще във връзката им (каквото между другото аз не виждах от самото начало) и ще са по-щастливи ако всеки продължи по пътя си сам. Сбогува се с всички, купи си самолетен билет и отпътува за Испания – все така непоколебима, спокойна, блестяща, с разрошени коси. Майка ми беше в шок, брат ми заяви, че ще се самоубие и вероятно би го направил ако бе по-предприемчив. Само аз не бях чак до там изненадана и признавам си се чувствах леко развеселена от случилото се. Повече никога нито я видяхме, нито я чухме. Втората приятелка на брат ми, за която в последствие се ожени беше скромна жена, но умна и находчива, не като „оная надувка“ , както в последствие майка ми се изразяваше за Савита. Тя така и не можа да превъзмогне, че някоя жена е напуснала любимото ѝ синче. Мисля че сега двамата са щастливи – по свой си начин. Но в моето съзнание Савита бе оставила толкова траен образ, а с малкото разговори, които проведохме тя достигна до най-дълбоките кътчета на душата ми и ми помогна да открия своя път, в момент, в който се чувствах напълно объркана и безпомощна. Не знам защо, но съм сигурна, че и в момента Савита е там, където е нужна светлина, ще остане известно време и ще продължи по своя непредсказуем и загадъчен път. Все така бляскава, спокойна и непоколебима.
Елиза Хаджиева
03.08.2022г.
