10/11/2026
Пламен Карашев :
Трудно се пишат тези редове. Защото този път е лично. Много лично.
Има болка, пред която думите губят смисъл.
И точно в такъв ден, когато човечността трябва да бъде над всичко, отново ставаме свидетели на политическо противопоставяне. Ще запазя добрия тон, защото така съм възпитан. И ще споделя нещо лично:
Преди близо 15 години пътувах с мой познат към София. Между Пазарджик и София, в насрещното платно, два тежкотоварни камиона се изпреварваха.
В един момент единият спука гума, удари се в другия и двете тежки машини разкъсаха мантинелата, насочвайки се право към нас.
Залегнахме инстинктивно в автомобила. Чуваха се удари. Части хвърчаха навсякъде. Нещо удряше колата ни. Не знаехме дали ще оцелеем.
Секунди, които никога няма да забравя.
Успяхме да преминем. Спряхме, слязохме от колата, прекръстихме се и целунахме земята. Бяхме живи.
После и двамата хукнахме към камионите.
Единият шофьор се обърна към мен и каза думи, които ще помня цял живот:
„Момче, толкова силно стисках волана, за да не вляза във вас. Щях да ви размажа.“
Оказа се, че сме били върху надлез. Между двете пътни платна имаше процеп, в който беше пропаднала част от композицията на камиона.
Този процеп и усилията на един човек да овладее тежката машина ни спасиха.
Нека този шофьор е жив и здрав, където и да се намира.
Близо 15 години по-късно аз съм тук. Жив съм. Имам възможността да прегръщам близките си, да се радвам на живота, да мечтая.
А днес има семейства, за които всичко това приключи за секунди.
Преди 15 години също имаше управляващи и опозиция. Имаше политически спорове. Имаше и тежки катастрофи.
Но в онези секунди, когато два камиона летяха срещу нас, никой не ме попита за политическите ми убеждения. Един човек зад волана направи всичко по силите си, за да спаси живота ни.
И затова днес ми е толкова трудно да приема, че дори пред лицето на подобна трагедия не успяваме да оставим егото си настрана.
Искам да вярвам, че поне пред човешката болка можем да бъдем заедно.
Защото днес не броим числа от черната статистика.
Загинаха нечии майки. Нечии бащи. Баби и дядовци. Хора, които някой е обичал, чакал и прегръщал.
Загинаха цели семейства.
Безопасността по пътищата трябва да бъде общонационална кауза. Отговорност, която не започва и не свършва с един мандат, едно правителство или една политическа сила.
Днес искам единствено да изкажа най-искрените си съболезнования на семействата, близките и приятелите на всички загинали.
Не мога да ви кажа „бъдете силни“, защото не знам откъде човек намира сили след такава загуба.
Мога само да ви пожелая да намерите опора в хората до себе си. И да знаете, че в тази огромна болка не сте сами.
Аз имах своя втори шанс преди 15 години. Днес толкова хора не получиха своя.
От цялото си сърце се моля за всички ранени. Нека Господ им даде сили да преодолеят най-тежките моменти, да се възстановят и отново да се върнат при своите близки. Нека даде здраве, надежда и кураж и на семействата им, които днес треперят за живота на любимите си хора.
Нека всички, които днес се борят за живота си, получат своя втори шанс.
Светлина по пътя на душите на загиналите на автомагистрала „Тракия“.