03/05/2026
ЗДРАВ или “ЛУД”.
Ти избираш.
Аз избирам.
Казвам се Йоана Николова Йоана Николова.
Управител на Защитено жилище за лица с психични разстройства гр.Бургас.
Моите публикации са обикновено под друга форма – информиране за някой личен празник, преминало събитие, авторско стихотворение, ежедневието на социалната услуга и други.
Днес искам да споделя себе си.
Моята история свързана със Защитеното жилище.
Преди няколко дни тренирах в опит, какво е да полудееш…за 5 минути.
Онази лудост, която аз бих имала в нейната крайност. Изживях го.
В роля, така истинска. Съзнателен наблюдаван избор. Избор в избора си.
Не случайно съм тук. Ръководя. Избрало ме е. Повика ме преди години. Цели 2 пъти.
Първият път не бях готова.
Вторият път не знаех в какво се спускам, за да съм готова.
Защитеното жилище на 01.04. навърши своите 15 години от откриването си. Съвсем не на шега, скоро ще го отбележим тържествено.
Самото му организиране и последният организиран специално за нас обучителен тренинг на който екипа участва ме накара да направя личната си равносметка към днешна дата.
Какво ми дава и какво му давам. Каква е цената и каква е „реколтата“.
Записах Социални дейности с малко психология. Нямах представа какво представлява, нямаше около мен някой, който да работи в тази сфера, докато леля ми тогава не ми каза „Виждам те там, твоето е, запиши се”.
Не го разбирах, но следвах, не се отказах. Най-смисленото ми смирение тогава.
Започна да ми харесва, любопитствах, наблюдавах се как се чувствам с различните целеви групи и така не след дълго влязох в работната социална сфера.
Поканиха ме да работя с психично болните в Защитеното жилище. Отказах. Исках да ме видят на текущата ми работа, да получа заслуженото признание на мястото си. Не се случи. Тръгнах си. Не видяна. Огорчена. Трудно ми беше. Не обичам разделите. Освободих място за търсене на посоката си.
Поканиха ме отново да работя с психично болните в Защитеното жилище. Приех. Съдба. Търсеха ме. Искаха ме. Видяли са ме. Усетили са ме. Работех като социален работник по заместване, после като психолог. Борба да се отстоявам, да се покажа без страх, с обич към това което правя. С хиляди въпроси за постъпките си, към по-големите от мен. Търсех правилните решения в мрачни дни. Експериментирах съзнателно с отворено сърце. Водех се по потребителите, с нуждите им, водейки ги.
Не след дълго започнах и да го ръководя по заместване. Първоначално отказах, преди да приема. Не бях готова. Доверих се на преценката на тогавашния ми управител. Довериха ми го. Много пъти исках да се откажа. Особено когато беше трудно. Тогава най-много го исках. Белите ми коси се показаха тогава за първи път. Трудностите отнемаха от младостта и времето ми. Тогава моите учители в живота ме възвръщаха и стабилизираха.
И така вече 11 години и 105 дни. Или общо 4120 дни. Служители - потребители.
Човешки съдби, болни глави.
Трудности, налудности.
Предизвикателства ежедневно. Понякога и денонощно.
Битки със себе си, с екипа, с потребителите, с всички отхвърлящи – роднини, настойници, доброволци, охранители, обучители.
Едни служители се вкопчваха в потребителите и обратното, задушавайки и спасявайки се взаимно. Други служители и потребители пък се отхвърляха взаимно, защото им беше трудно да се наложат. Редовно се чуваше от страна на потребителите из жилището: „Ти си лоша, не те харесвам, ще избягам“ или пък „Няма да го направя, не искам“. Имаше кражби, обиди, заплахи. Служителите от своя страна казваха: „Не мога да работя с него, ще напусна“ или „Не знам какво да го правя, не знам как да го науча“. Размиваха се границите.
Кой кой е?! Кой над кого е?! Служителите ги вдетиняваха, подмазваха им се, през удоволствията, липсата на граници, липсата на познания, липсата на лична промяна. И екипа, и потребителите отказваха да се развиват, да се променят. Бягаха заедно с „лудостта“, в не здравото. Подкрепяха се. Имаше неподчинение от страна на служителите. Не бях достатъчна да ги възвръщам. Сливах се с тях, за да оцелея може би. Имаше светли периоди. Не траеха дълго. Кризите ставаха по-дълбоки, престоят в Център за психично здраве периодичен. Един кръгроврат без изход. До затъване в блатото. Страхове изплуват постоянно на повърхността, нямаха тежест.
След Ковид периода започна промяната. Тогава започнаха и супервизиите. Отделих се от персонала си, буквално. Дотогава работихме в един офис. И аз бях в това сливане дълго време. Не бях на мястото си. Беше ми трудно, но се доверих на съветите и на сърцето си. Стана ми тъжно за мен. Видях се отстрани. Негодувах. Паднах и станах. Сърцето ми се вълнуваше от промяната. Мина доста време докато всичко започна да се намества на мястото си. Хора от екипа си тръгваха и идваха нови, после и те си тръгваха. Не търсеха промяната в себе си, а изискваха тази от потребителите ни. Не се оглеждаха в огледалото на живота и реалността. Останах твърда. Непоколебима. Самотна дори. Няколко пъти чух благодарностите на потребителите ни, за това че конкретен служител си е тръгнал. Имаше ежедневен гняв и страх, който се изливаше в двете посоки – Служители и потребители срещу мен.
От години изготвяме индивидуални оценки на потребностите и индивидуален план за подкрепа на нашите потребители, без да чуваме нуждите им. Преди година и половина създадох нови бланки, които попълних първо за себе си, след това служителите за тях си. Това допълни представата ни, колко е трудно да го направиш за себе си. Написаното вече е факт и срока започва да тече от същият момент. Оказва се, че ние също ползваме социалната услуга, предоставяйки я. Важно е да я водим напред с чисто сърце.
Появи се персонал, който липсваше за да стабилизира и да заобича социалната сфера, със здравата агресия. Повиках си го, от сърце. Помолих се за себе си, за потребителите. С готовност за промяна, отстояване и отдаване. Потребители си тръгнаха. Тези които нямаха принадлежност към новата визия на жилището. Останалите се успокоиха. Виждат промяната, оценяват я. Благодарни са.
Съвсем скоро споделих, че екипа ни отива на обучителен тренинг. Една от реакциите беше, че има едни пари за харчене и затова отиваме. Тъжно ми беше, че го чух. Мнението на околните, давайки оценка, без да се замислят че най-трудно е да тренираш себе си. Иска видим резултат.
Истината е, че разпределям бюджета така, че екипа ни да участва смислено точно там където има нужда, а потребителите да получават необходимото, за да израстват.
Резултата са потребителите ни. Всички са в дългосрочна ремисия.
Спокойни, съдействащи.
Работят, учат, развиват се.
Платиха си запорите, купиха си злато, смениха стилът си, имат постоянни партньори, предизвикват се, преоткриха се в жени - домакини.
Обвиненията се превърнаха в благодарности. Влияят си позитивно едни на други. Сплотиха се.
Често водим разговори какво е било, през какво преминахме. Къде бяхме и къде сме стигнали.
Последният тренинг “Моята история - страх или сила” на който екипа беше преживяхме собствената ни “лудост” и тази на потребителите ни. Поставихме се на тяхно място многократно, беше емоционално, събуждащо и смислено. Видях и усетих страх, отхвърляне, път без изход.
Дадох си сметка, защо работя точно с целевата група - психично болни. Провокират ме постоянно да се променям. Има смисъл, има надежда, има граница.
Лудостта или истината.
Бях “луда” в лудостта на маниите и страховете си. Както и останалите участници. Голяма забава беше да се видим от различните отделения на Психодиспансерните социални услуги.
Отрезвяващо беше. Ценно.
Ще го помня сигурно през целия си живот.
Преди години казвах, че Защитеното жилище е малък Център за психично здраве, днес смело мога да кажа че е дом, в който живеят хора с диагнози.
Сега всеки е на мястото си. Досега се стабилизирахме и отстоявахме с 15 годишният „пубертет“. Идват следващите 5 години до готовност за самоятелността на потребителите ни. Ще работим по новите си планове за подкрепа. Да бъде!
С благодарност към Община Бургас, за това че винаги е в подкрепа за нашето развитие.
С благодарност към нашите супервайзори Ани Дюлгерска @Николай Дюлгерски и организатори на тренингите, желанието за взаимопомощ, навременните “шамари”, показвайки ни истината, през личния си пример.
С благодарност към Юлия Куцарова, управител на ЦСРИЛПР за партньорството, приятелството и доверието.
С благодарност към екипа, който остана и гледа в здравата посока развивайки и променяйки се. С вас на война отивам.
С благодарност към семейството ми, което съпреживява трудностите ми, подкрепя ме и ме обича.
С благодарност към леля ми, която ме усещаше и виждаше в бъдещето, вместо мен. Най-големия ми фен. Обичам те, леля ми! Юлияна Калчева
С благодарност към Бог, че ме има, че съм жива и осветява пътя ми.
А ти четецо....
Теб докосна ли те?
Припозна ли се в думите ми?
