31/07/2026
Раул Глабер : "На този ден, 30 юли, през 1951 умира най-популярният български поет след Вазов и Ботев. Най-популярният, защото поколения български деца са израснали със стихчето на Асен Разцветников
Тръгнал кос
с дълъг нос
през гората
гол и бос.
или
Седнала в градина
под дърво калина
румена девойка
чудна песнопойка.
А вероятно всеки е припявал неговите „Аз си имам две съседки“, „Недей тъгува за мойта изневяра“, „Дете на моите години“, „Тумбалалайка“...
Не така широко известна е неговата прекрасна лирика. Странно е, че авторът на най-светлите детски стихове и на лекомислените весели градски песни сътворява толкова скръбна, безизходна и трагична поезия. От "Жертвени клади", в която отразява ужаса си от потушаването на Септемврийския метеж (но в "Удавници", които толкова напомнят за картините на Иван Милев, вече се предусеща отдалечаването му от революционните нагласи, с които окончателно се разделя след атентата в Св. Неделя).
Ний носим венци от върба и подводни бодили,
в потънали кораби тайно се готвим дене —
а вечер издигаме копия стари и гнили
и яхваме своите призрачни бели коне.
И мълком по речното дъно във дълги редици
ний гоним миража на някаква светла страна.
И в нашите ледни и мътнозелени зеници
гори безнадеждния пламък на жълта луна.
През циклите му от 30-те години за пустата степ на любовта, за София, за нищите, за пасторалното минало.
Свела мигли от бронз, тихо шушне и плаче гората.
С мокра човка кълве по стъклата ми лекия вятър.
Вземам бавно в ръка твоите сини писма и зачитам.
Моят спомен трепти, той се втурва, той бие копита...
До цикъла "Подслушани песни" - любовни стихове по народни мотиви и с поетичните средства на народната песен.
Росенце мънино,
Росенце тънино,
Росината коса,
дълга като река,
гъста като мъгла.
Росиното лице,
бяло като мляко,
ало като вино.
Росините очи,
тъмни като гора,
тайни като вода.
Росенце мънино,
Росенце тънино
Росината коса
ни дълга, ни къса,
Росината коса,
със нож пресечена,
с росен размесена,
с кърпа забодена,
В Солун проводена —
на малко дюгенче
при младо ергенче.
Тези "Подслушани песни" са писани по време на евакуацията му в с. Сушица през 1944. Четени за първи път през 1949 на едно литературно четене, след като другите са чели революционни стихове. Предизвикали неочаквани и небивали аплодисменти. "Очите на много хора се пълнеха със сълзи. Четете, четете! - викаха жените" - спомня си Камен Зидаров.
Този скръбен поет като че ли пише стихове на надеждата само в началото на войната, окрилен - като всички - от връщането на Добруджа, Македония и Беломорието.
Великден 1941
Цъфтят ливади, пеят птици
над македонската земя,
и бодри български войници
вървят и веят знамена.
Народ ги среща пред селата -
те носят поздрав отдалеч,
а с тях се връща свободата
и майчината сладка реч.
Вървят. И пътят им извива
без край. Вървят. Но ето в миг
от някоя редица сива
излезе почернял войник
и взре се над полето тучно,
познае своя роден кът,
и устните шептят беззвучно,
и бързи сълзите текат.
Асен Разцветников има по-нерадостна и несправедлива съдба дори от приятелите си отлъчени комунисти от "Нов път" - Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев и Георги Цанев. След преврата през 1944 развива параноя, вярва, че комунистите го следят и искат да го убият. Заболява от рак и иска да се лекува във Виена, но го изпращат в Москва, в болницата на Кремъл. До последно Разцветников се страхува, че ще го убият. Умира в Кремъл. Казват, че прахът му, изпратен в България, бил изхвърлен по случайност от чистачката на кабинета на председателя на съюза на писателите.
Така завършва един 54-тодишен живот, започнал щастливо в полите на Стара планина, с гледката на Юмрукчал и Марагидик.
"Драги деца,
Аз съм роден на 2 ноември 1897 година в село Драганово, Горнооряховско. Баща ми беше учител, но имахме и земеделско стопанство, та още от малък започнах да помагам в полската работа и да паса лете воловете.
На север от селото има високи баири, откъдето се открива величествена гледка. Когато се случеше да няма други воловарчета, аз по цели часове свирех на свирката си и гледах унесено към разстланата далеко на юг Стара планина. Двата върха Марагидик и Юмрукчал се топяха в синята далечина и сияеха като направени и самите те от по-гъст, млечносин въздух.
Долу пък под мене, в подножието на баирите, се виеше нашата река Янтра, ту сребърна, ту зеленикава като смок. Само при много дъждовни години тя започваше съвсем тихо да набъбва, сетне се разяряваше, излизаше из бреговете си и заливаше половината от селото и цялата долина, като ставаше страшна жълта река, широка с километри."
Чрез фс на Даниела Горчева
