12/04/2026
Днес е празник…
но аз се прибирам с болка, която не мога да премълча.
Навсякъде маси, изобилие, смях. Хората празнуват, ядат до насита… агнешко, което за мен вече не е просто храна, а живот, който е бил жив, дишал, усещал страх.
А съвсем близо до всички тези празнуващи хора… имаше други животи.
Тихи. Гладни. Невидими.
3 бременни котета.
И едно малко кученце.
Изхвърлени на улицата. Оставени да се оправят сами в свят, който не ги иска.
Стояха там… и гледаха.
А хората минаваха. Сядаха да празнуват. Обръщаха се към празника, но не и към тях.
Само аз им дадох нещо. Малко. Но за тях-всичко.
И тогава ме удари най-силното чувство…
Как е възможно да празнуваме доброта, вяра и възкресение,
а да подминаваме живот, който умира пред очите ни?
Как е възможно да обичаме едни животи и да изоставяме други?
Това не е обвинение. Това е болка.
Тиха, тежка болка, която не ми дава мира.
Животните не са отпадък.
Не са „излишни“.
Не са нещо, което се взима и после се изхвърля.
Те са живи същества. Със страх. С болка. С нужда от дом и обич.
И ако можем да седнем спокойно на маса, докато те умират от глад на улицата…
тогава трябва да си зададем много сериозен въпрос-
какво всъщност означава човечност?
Аз не мога да подмина.
И няма да спра.
Дори да съм сама. Дори да е малко.
Защото всяко едно животинче, което е нахранено, не е просто спасено —
то е видяно.🤍
