20/08/2026
Тонка Славкова: „И хората в малките населени места имат потребност от култура“
- Г-жо Славкова, наскоро се срещнахте с хора от населени места в община Тополовград и представихте книгата си „Живот в шепи“. Какво Ви накара да тръгнете към селата?
- И хората в малките населени места имат потребност от култура. Така започна и разговорът ми по тази тема. Достъпът до култура в малките населени места в днешно време е труден по много причини - липса на подходящи зали, транспорт, средства. Но и там живеят хора, които имат нужда от отдих, забавления, от нещо по-различно. Ако щете - имат нужда да видят и други хора, освен своите съселяни.
Според мен това трябва да бъде една от задачите на културните институции и на общинските читалища. Винаги могат да се намерят по-камерни форми във почти всеки вид изкуство, които да стигнат до хората.
- Как Ви посрещнаха хората в село Срем?
- За мен беше удоволствие да се срещна с хората от Срем. Такива срещи винаги са много по-различни от едно стандартно представяне. Има близост, има разговор, има възможност да видиш реакциите на хората и да усетиш как думите ти стигат до тях.
За мен това е и най-важното - не просто да представиш книга, а да се получи среща между хора.
- След Срем последва Радовец - едно от най-отдалечените и гранични села в общината. Какво остана у Вас след тази среща?
- От срещата в Радовец се върнах изключително удовлетворена. Това е едно будно село, макар че е на края на света. Но може би точно затова хората там са толкова сплотени.
Благодарна съм за голямото гостоприемство, за хубавите думи, които бяха отправени към мен, и най-вече за отношението към писаното слово.
В залата бяха кметът Желязка Попова, председателите на читалището и Пенсионерския клуб, секретарят на читалището, самодейци, познати и приятели.
- Как бихте описали хората от Радовец?
- Изключителни хора са радовчани - топли, сърдечни, гостоприемни и задружни. При тях усещаш едно много силно чувство за общност. Те пазят селото си и това се вижда във всичко - в начина, по който посрещат гостите, в отношението им към читалището, към самодейността, към културата.
- Какво представихте пред тях от „Живот в шепи“?
- В много задушевна атмосфера те слушаха стихове и разкази, посветени на много човешки чувства и преживявания. Говорихме за отговорността и любовта към майката и родния край, за болката от изоставените родни къщи, за отчуждението в днешно време.
Имаше и разкази за жената в многото ѝ разновидности, за славното ни героично минало, за любовта и изневярата и още много други човешки чувства.
Това са теми, които са близки до всеки човек, независимо къде живее.
- Усетихте ли реакцията на хората?
-Да, и това беше най-ценното за мен. От техните изказвания и от разговорите ми с посетителите мисля, че успяхме – с помощта на Любов Узунова и Андон Чинтов, да ги докоснем, да ги развълнуваме, да събудим чувства и спомени.
За един автор няма по-голяма награда от това да види, че думите му са стигнали до някого.
- Какво Ви дадоха тези срещи на Вас самата?
- Дадоха ми много. Понякога ние, хората на изкуството, си мислим, че отиваме някъде, за да дадем нещо на публиката. А всъщност се връщаме с много повече.
Тези хора ми дадоха топлина, човешко отношение, спомени и усещането, че писаното слово все още има своето място. И че няма малки места, когато там живеят хора с големи сърца.
- Какво бихте казали на читателите и на хората от малките населени места?
- Бих им казала да не се отказват от културата. Да търсят книгите, музиката, театъра, срещите с творци. И на институциите бих казала : водете културата при хората.
Не е необходимо винаги да има голяма сцена и огромна зала. Понякога една малка читалищна зала, няколко десетки души и един искрен разговор могат да създадат много по-силно преживяване.